Земеделие
От “Записките” вече знаем, че “отначало хората от селото се занимавали със скотовъдство, а след това и със замеделие” /”земледелие”, “земледелец”/.
При заселването си съвсем естествено е те да са обсебвали най-напред разработената земя. При необходимост обаче са “отваряли” нови ниви т.нар. “базалъци” т.е обикновено с “копачи” /кирки/, или след продължителни дъждове са разоравали земята с плугове./6/При разкопаването на “базалъци” се използвал и “дикел” – той е двузъб със силем наклон към “сапа” копач. С него лесно се изваждали коренищата и тревата.

“копачи” “дикел” “брадви” “търпан”

В гориста местност работата е била по-сложна. Тук се налагало да се унищожи гората и след това да се обработва земята. Изсичането ставало обикновено пролетно време, докато гората все още не се е разлистила. Запалват се натрупаните вършини и след това се оре направо между корените. На следващата година с орането, с копачите се извършва и изкореняването. По-едростъблата гора изсушавали чрез обелване на кората на дърветата в размер от една до две педи. Така “обелените” дървета изсъхвали и по-лесно били изкоренявани след време. За изсичането на едростълбовата растителност използвали “брадва”. /6/ Въпреки съществуващите разновидности, те носят едно и също наименование. А ето и основните й части: отвора за дръжката /”клуп”/ е винаги четвъртит и малко стеснен и закръглен откъм острието. Дръжката /”сап” или “саплък”/ е от ясеново ”можрявка” дърво с дължина 70 – 90 см. Острието се нарича “остро”, предният му край “връх”, а задният “петъ”. Обикновено храстите и “драчките” били сечени с “търпан”.
В землището на селото са били “сяти” следните зърнени култури: пшеница “пчинца”, ръж “ръш”, ечемик “ичумень”, овес, просо царевица “рапка”, “борчак” /?/

При засаждането на всяка култура, нивата е трябвало да бъде подготвена, понякога и с няколко преоравания. Обикновено на една нива са се садили повече от една култура. По-плодородните части на нивата се засаждали с есени култури, а по неплодородните с “фасуль”, “бустань” или били оставяни на “угарь”. Някои по не плодородни нивички се оставяли за по-дълговременна почивка – такава нива се нарича “келеме”. Обработването на угарите и засяването е ставало с рала: “уралу”. Главната част на ралото е винаги от едно цяло дърво, подбрано със специална кривина. Долната част на ралото, тази която при оране е в земята и на която се закрепва “палешника” е хоризонтална. Наклона на “палешника” определя и дълбочината на браздата. В много случаи това рало е било заменяно с дървено рало с едностраностранен или несиметричен палешник, който се наричал “пупара”. Скачването на ралото с ярема е ставало със “синжирь”, но може да стане и с дървено приспособление което се нар. “привуи” кобиличката на този “каиш” се нарича“тикуляч”.

"урала" 1. Остен 2. “чикел” 3. “Привуи”

Принадлежностите към ралото и плуговете били “остенът”, с които се подкарвали воловете при работа, понякога на другия си край остена може да бъде разклонен и се използвал за по-удобно почистване на ралото. и “чикель”, различавал се от остена е това, че на единият си край имал желязна лопатка “угрибка”, с която се почиства ралото от полепналата почва или трева.

Обработване на царевица

След житните посеви тя заема първо място по засявана площ. Докато тя започне да “вързва” и зрее нивата на която е засята се обработва два-три пъти, от една страна за да се почистят плевелите, а от друга да разрохква почвата около корените, за да могат да поглъщат повече влага и особено с по-късните окопавания “загърляне” да се натрупа около стъблото повече пръст, тъй като от него израстват допълнителни корени. Първата копан обикновено се нарича “купане” а втората “гърлене”.

“рапка” – царевица "украса" “купавилка

Обикновено царевицата се копае с широки дъгообразни мотики, които се наричат “мутики” или “мотьки”. Известна макар и несъществена разлика между тях съществува. Тя е най-вече във формата на отвора за дръжката /при едните тя е кръгла, а при другите е ъгловата/. Има разлика и в размера на самата мотика.

“палешници” “мотики”

Интересна е формата на лозарската или градинарската мотика, която се нарича “купавилка”. С нея също може да се копае царевица. Всички видове мотики са снабдени с дървени дръжка “сап”, с дължина 1 – 1,20 м. /6/
Сеитбата се извършва обикновено на есен: ръж, пшеница, ечемик. През пролетта засявали овеса, просото, сусама. Обикновено есеното засяване ставало по следния начин: Нивата се оре, след това сеячът слага престилка, напълва я със семена, хваща краищата й с лявата ръка и с дясната сее, като върви по права линия от дясната страна на лехата. Като стигне до края на нивата, връща се по друга права на растояние 6-8 крачки от първата, която пак остава от дясната му страна. Ако установи, че лехата не е засята равномерно след второто минаване, той минава веднъж и по средaта. Самото разпръскване на семената става като се хвърля по една шепа на всяка лява стъпка; семето се разпръсва по възможност по равномерно между пръстите на ръката. След като се засее дадения участък /или нива/, той се “сюргильдисва” завлича със “сюргия”, впрегната с волове./6/

“сюргия”, “диканя”

По начина си на изработка и в зависимост от материалите с които разполага земеделецът, сюргиите существено могат да се различават една от друга, но в общи линии устройството им е следното: Основната част от конструкцията е едно дърво, на което са набити няколко дървени клина, на които се окачват клони от храсти. Отгоре върху тях се поставя второ дърво. Двете дървета се завързват здраво едно за друго, в резултат на което здраво притискат клоните и при работа те не могат да се измъкнат.
Наторяването на нивите е ставало по два начина: /6/. Първия начин – като се изкарва торът от кошарата или обора и с кола се откарва на нивата, там се разпръсва равномерно по нея и то преди тя да бъде изорана. Вторият начин – наторяването се извършва чрез нощуване на стада от кози и овце на самата нива. Изкуствено наторяване на житни култури не е правено никога. /6/
С жътвата винаги са се справяли със собствени сили и средства. Понякога обаче, когато е имало нужда са наемли и надничари “гильничуйки” за по скорошното приключване на жътвата.
Жътвата се извършвала с големи неназъбени сърпове, чието острие е почти перпендикулярно на линията на дръжката. Тези сърпове са известни под името “каврами”. С тях обикновено се жъне много ниско при това може да се ожъне и много повече наведнъж. При жътвата е характерно дърпането на сърпа към жътваря с цялото острие както при назъбения сърп. По своето разпространение каврамата е чисто тракийско оръдие на труда. Нейното разпространение съвпада с разпространението на “паламарката”. Паламарката представлява дървена ръкавица в която влизат само последните три пръста и то само до вторите им стави. Палецът и показалецът остават свободни. Тази ръкавица завършва с един извит нагоре рог, достигащ до 10-12 см. Задната част е широка и покрива почти цалата китка на ръката. Рогът служи за загребване на повече житни стръкове, като същевременно помага и за задържането им в ръката преди и след отрязването им. По този начин ръката е защитена от порязване с каврамата.
При жъненето с каврами в зависимост от броя на жътварите се изкарват по-широки или по-тесни ивици от нивата. Всяка такава ивица се нрича “чакъм”. Всички отрязани класове, колкото могат да бъдат държани в една ръка се наричат “ръкойка”./6/ Няколко ръкойки образуват сноп. За завързването на снопите се използват “въжета”, направени от самото жито, вързано откъм класовете. След като върху него се сложат достатъчно ръкойки, за да стане сноп, свободните му краища се усукват един окло друг, след което се улавят от рогчето на паламарката или специално колче и се “подвратат” под въжето отдолу.

“връзване на сноп от овес”, “каврами”, “сърп и паламарка”

Снопите от ожънатат нива се събират и се “склават на купен” по нивите. След това всички снопи биват превозвани до мястото на вършитбата - ”хармань”. Там се “склават” отново на “купен” или на “ерменки” /”румянки”/. Купените имат конусовидна форма, с диаметър при основата 2-2,5 м и височина около 3 м.
Мястото, където става вършитбата се нарича “хармань”. Той представлява кръгло място с диаметър около 15-20 м, добре почистен от треви и добре утъпкан. Уплътняването “набиването” се извършва с дървени набивачки.
Понякога той се намазвал с глина “иелавица”, за да се получи необходимата гладкост. Така подговения харман се “насажда”. Насаждането започа от средата към периферията му.

“паламарка и колче”, “въже за сноп”, “набивачка”

“купени”, “ерменки” - ”румянки”

Снопите се развързват и хармана се покрива със един пласт от дебелина около 30-40 см. “Вършитбата” се извършвало с “диканя”. Диканята е направена от две успоредни скачени борови дъски, дълги около 2 м, широки в задната си част около 40 см., а в предната си част дъските са шейновидно издълбани.

Вършитба с диканя “диканя”

От долната страна, около 2/3 от площа на тия дебели до 5-7 см. дъски са набити с остри кремъци. На запрегната с волове диканя обикновено сядят “карачите” – жени, мъже, деца и обикалят по снопите на хармана. Твърде често за по-удобно седене, карачите си слагат стол върху диканята. От триенето което се причинява от камъните на диканята, житото се оронва, а стръковете се смачкват и накъсват на слама. Когато стръковете се посмачкат, харманът се “убръшта”. т.е. стръковете които са били отдолу и са несмачкани да дойдат отгоре. След няколко обръщания, когато сламата се е вече достатъчно наситнила започва нейното изваждане. Обръщането и изваждането става с вили. Вилите за вършитба са двуроги, естествено разклонени, извивани изкуствено. Този вид вили могат да бъдат и тризъби, като стедният е естествено продължение на дръжката, а краините два са приковани и застопорени с присъединителна дъсчица./6/. Но те могат да бъдат и с по-голям брой зъби, които са засвредлени в едно напречно дърво във вид на гребен. На това дърво от другата страна е прикрепена дръжката. Това дърво може да бъде усилено с един или два извити пръта, засвредлени в него и приковани към дръжката. Интересен е още един вид от тези вили на които по напречното дърво има по няколко вертикално набити клинчета, чието предназначение е да задържат сламата при издигане и “нагрибане” . Всички тези многозъби вили се наричат “зъбанари”. За издигане и товарене на снопи се използва желязна или дървена вила “вилач”.

1 - “харманска вила”; 2,3 - “зъбанарь”; 1,2,3,4 – “грибло”; 5 – “нихтарь”

4 – желязна вила за снопи “вилач”

След изваждането на сламата започва “утвяването” на плявата. “Ену вряме кугат’ нямаше виялки”. Това ставало тъй, че двама души с лопати “пудмятат” /подхвърлят/ житото така, че полъхващия вятър да отвява плявата и я отделя от житото. Това отвяване се извършвало с “лупата” или “нихтарь” – дървена лопата./6/. След отвяването следва “смитане” житото на куп насред хармана. Смитането се извършва с помоща на “гриблу”, търмъци и метли. Греблото представлява една дъска, дълга не повече от метър, снабдена с дръжка, закрепена напреки и укрепена с две странични дъски “летви”. Дъската и страничните дъсчици могат да бъдат сдвоени.

1,2 – “търмък”; “`чукане на снопи”

Търмъците представляват дървени гребени, снабдени с дръжки. С тях се повлича неотвятото добре жито кум купа. Метлите се правят от храстови клони или от тревисти растения “метли”.
Очукването на снопите, освен при малка сеитба е ставало и в случаите, когато използвала ръжената слама несмачкана за покрив на къщи или плевни. Очукването на снопи е ставало по следните начини: Диканята обърната обратно или “канат” на кола се поставят така, че единият и край да е опрян на земята, а другият повдигнат на височина не по-голяма от кръста. С една ръка снопа се хваща за въжето, а с другата в основата му, след което снопа от към страна на класовете се удря в диканята. Това продължава докато от него бъде съборено всичкото зърно. Другият начин е като се удрят снопите със “сопа” или бухалка “копан”.
След събирането на житото на куп на хармана, то бива “дурмонисвану”, “дърмонену” т.е. отсявано с твърде едро сито “реше”, с помоща на което житото се отделя от плявата и камъните останали в него от хармана. Този вид сито се нарича “дърмонь”. Дъното му обикновено се изработва от козя кожа, остригана ниско и надупчена с кръгли дупчици с диаметър 6-8 мм и се нарича “срумка”. Дърмоните обикновено са с кръгла форма, при което решетъчната част се обтяга и се сковава с обръч върху цилиндричната част на дърмона. Но има и четвъртити, сковани с дъски. От едната си страна дърмонът има връвчица “върчица” или тел, с помоща на които се окачва на изправена вила, а от другата две дръжки, за които се държи при дърмоненето. При работа един “дърмони” т.е. сее, а друг сипва не отсятото жито в дърмона. /6/. Дърмоненето се извършва върху проснати на хармана черги или “хасъри”, за да не попада отново зърното на пръстта. Така очистеното жито вече се смята, че е готово за смилане на брашно и се събира в хамбара или кошове, използвани за тази цел. В такива кошове се съхранявало и брашното.
Болестите по житата и царевицата са били: “главнья”, и “дамгъ”, “дамгосану житу”.

Овощарство
Овощарството също не е било особено развито. Из дворищата и градините е имало, обикновено засадени, круши, сливи, череши, ябълки и каисии “ръждалия”, смокини, фурми, нар “калинка”, бадеми “мингали” и орехи, но повечето единично, някак си без специално внимание към тяхната продукция. От овощарството най-добре е било застъпено лозарството. Сечивата за обработване им са същите, както и при царевицата. След “Трифон зарезан” са започвали рязането на лозята със специални за целта триони “труенчета”. В селото били разпространени старите сортове грозде като “Памид”, “унгарка”, черно грозде “Гумуз”, бяло ситно грозде и др.

“труенче” кошници с грозде грозде, нар, смокини, фурми

смокини бадеми - “мингали” орехи

Сенокос
Изхранването на домашните животни овце, кози, крави и волове през зимата, винаги е било труден и отговорен въпрос за всеки земеделец. Затова е било необходимо през лятото и есента той да си набави и запаси със фуражи за стоката си за през зимата. Сеното най-често е било от естествени ливади. Като най-ценно било сеното добивано от “базалък”.
Тревата се коси с обикновена “коса” така се нарича и желязната й част, както и цялото сечиво. Тя има “лице”, “ръп”, “гърп”, “остру”, “петъ”. “Дръшката” се държи с лявата ръка, а с дясната за специална направена по средата дръжка “рок”.

коси вили и “вилач”

Със същите коси е могла да става и жътвата на дребното и рядко поникнало жито. За тази цел обаче косите са били снабдени със специално дървено приспособление, което да не позволява на откосеното жито да се разпръсква, а да се напластява на по-правилни откоси. Това приспособление се състои от “шишуве”, “аръшче”.
Окосената трева обикновено се оставя на ливадата и там се суши, като междувременно се обръща. Изсушената трева се събира на “купен”, а след това с кола се откарва в селото и там се прибира в плевни “пляньви”.
Като листников фураж главно за кози и овце са били използвани и листата “шума” на някои видове дъб “мише”. Този вид фураж се събирал и приготвял по следния начин: сеченето на шумата е ставало към края на лятото. От дъбовата гора се секат клоните на дърветата, чиито листа са гъсти и добре запазени /но никога не се секат самите дървета/. Така събраните клони “вяйки” се товарят на колата и се пренасят в селото. Там те се разтоварват и се “склават на лишници”, натрупват се на куп с формата на конус. В основата на купа, преди да се започне “склаването” се поставят няколко дървета за да не бъде шумата директно на земята и за да се предпази от гниене. На върха на “лишницата” се забиват няколко дървени шиша – това обикновено са жилави тънки пръчки на които единият край е заострен, а другият /върхът/ се огъва и преплита с върховете на другите шишове, след което върху тях се поставят един или няколко камъка. Това се прави с цел купът да е по-устойчив и за да не бъде съборен от ветровете. Понякога за да бъде лишницата устойчива и по остта на конуса се поставяло вертикално дърво и на него окачвали клоните. Обикновено тези лишници се “склават” в близост до кошарите или до местата където се хранят животните.

Пренасяне на сено с магаре. Плевня за сено

Обработка на памук
Брането на памука става в края на август и началото на септември. Узрелите плодове „шишулките” се събират и оставят в къщи да изсъхнат добре. От семената „пъските” се очиства с уред, наречен „чъкрък”.

„чъкрък” „дарак” „лък”

Чакръкът се състои от дървена стойка, на която са поставени две валекчета, който са почти долепени едно до друго. При въртене на дръжката се поставят и памуковите влакна с още не изчистените семена. Като по този начин влакната преминават между валяците а семената на памука не. Ако някои от тях преминат , те се начупват след което трябва да бъдат отстранени с „трябене” или „чепкане” или на ръка или на „дарак”, с който се „разчепква” вълната. За по-финното очистване след преминаването му през дарака, памукът се разбива с „лък”, който се състои от слабо закривен прът, снабден от едната страна с малка дъска. От другата страна на тази дъска е обтегната „корда”, направена от усукана овча или козя кожа. При работа лъкът се държи с лявата ръка за пръта, кордата се опира върху натрупания на куп памук и с дясната ръка се удря с дървена пръчица по кордата. От трептенето на кордата памукът се разбива и примесите падат на земята. След като памукът бъде очистен се прави на дебели въжета и снопчета, наречени „пласи”. Тия пласи след това се увиват около лявата ръка и се предат с обикновено „вретену”. Специално за преденето на памук е съществувало и малка хурка „памучна хурка”. Най-простите хурки се правят от дрян. Клончетата се огъват нагоре или надолу, а е възможно да бъдат превързани за стеблото.

хурки мотовилки

Понякога хурките се правят от обикновена дъска, като в нея се изрязват елептични отвори а отгоре са заострени. Правят се от овчарите и ергените. Подаряват ги на любимите си. Това обяснява и голямото старание при тяхното украсяване.

"шарени хурки" "вритену"

Изпридането на памука и вълната става с помощта на дървени вретена. То бива изработено така, че в горния си край има малка пъпчица, „главичка”, на която допълнително се прави жлеб с нажежена тел, през които жлеб минава края на намотаната на средата на вретеното нишка, което пречи на нейното размотаване. За да се върти по-лесно вретеното, особено докато все още е празно и по-леко, на долния му край се поставя дървено или каменно кръгче /понякога конус/, наричано „прешлен”, „прешнел”.
Вълната и памукът могат да се предат непосредствено от ръка, но в повечето случаи те се изпридат като „къделката” се окачва на хурката. По-простите хурки са двуроги или трироги. Този вид хурки обикновено се използват за предене на вълна и коприна, а за да може да се завързва къделката се използват трирогите хурки със завързани странични части към стъблото. От почти същия тип, но значително по-усъвършенстван са хутките от лесково дърво „леска”, при които кръгчетата са от издялани /цепени/ и огънати по специален начин пръчици. При това кръгът е съчетан с други два вътрешни кръга, направени по същия начин.

хутките от „леска”

Връзването на къделката става с връзка от плат „върчичка”, „връвка”. Напредената на вретеното нишка се нарича „прелу” – прежда. От вретеното то се пренамотва на „мутувилка”. Тя представлява от единия си край вилообразно разклонена липова или дрянова пръчка, на дръгия край на който има перпрндикулярно заклинена или закована дъсчица. За различните видове „прела” – прежди има и различни по дължина хурки.
За да може да се пристъпи към тъкане на плат „прел’ту” трябва да бъде подготвено за окачване на стана „разбой”.
За целта „прел’ту” от вретеното се навива на „мутувилката”. След изпиране и боядисване се навива на „калами”, „мусурки”. За „насукването” се използват уредите „рудань” и „врътка”. Врътката представлява дървен кръст /разглобяем/. На мястото на свръзката на двете дръвца се пробива отвор, през който преминава метална ос, забита от едната страна в дървено колче, което в другия си край е фиксирано в масивно тежко дървено трупче „стольче”, за да бъде утойчива врътката при въртенето си. Симертично спрямо централния отвор, на четирите краища на врътката са направени допълнителни отвори, в които се поставят малки клинчета „клечки”, “чувийки”, чрез които се закрепва и изпъва свалената от „мутувилката” прежда.
„Каламите” и „мусурките”се „насукват” като са надянати обикновено по две на метален шиш, който се върти от „руданья”. „Руданят” представлява колело, поставено на специална дървена поставка и с помощта на „дръшката” се върти и с помощта на „кордата” – ремък, се предава въртеливото движение на шиша - „въртенцето” с „каламите”. Навитите с прежда калами се подреждат на специална дървена рамка „снувалница”.

1.„снувалницата”, 2. „рудань”

За „насноваването” в земята се забиват три дървени колчета, на растояние 5-6 м от „снувалницата”, хващат се краищата на нишките на преждата от каламите на снувалницата и се изтеглят до колчетата, като с това нишките се развиват.
След „насноваването” следва „навиването на основата” на задното кросно, като се започва от края, който е бил до първите две колчета и където нишките на основата са кръстосани. Кросното се поставя зад две забити в земята колчета.
Другият край на основата се поставя в корито „купаня” и е затиснат с камък. Върху кросното основата се поставя и разрежда много внимателно нишка по нишка, а сложените на мястото на колчетата „цепуве” се отместват назад. След навиването на цялата основа се пристъпя към „вдяване на нитите”.

„насноваването”; „крусно”

Всяка една от нишките на основата се „вдява” – промушва се през определен „клуп” на нитите. След „вдяването” на нитите се вдява „гребена”.
Всичко това – кросно, нити и гребен с „навита” и „вдяната” основа се поставя на стана, като края на основата се закрепва на предното кросно и се пристъпя към тъкане.

Тъкачен стан – „разбой”.

Тъкачения стан – „разбой”. Състои се от две поставени успоредно рамки, наричат се „мана”. Предното кросно /6/ е цилиндрично дърво. На десния си край има пробити два кръстосващи се отвора, служещи за фиксирането му в дадено положение. Съществува известна разлика между предното и задното кросно – „крусно”, „крусна”. Онази част, която държи гребена и с която се „набива вътъка” се нарича „бърдилу” /9/. То („бърдилуто”) представлява правоъгълна дървена рамка, на коя горната част е окачена за „маните” така, че да е възможно завъртане около остта на окачване. „Нитите” са направени от дебела памучна прежда, като краищата на две парчета от преждата така преминават едно през друго, че образуват „клуп”. Нитите /8/ се закачат за „скрипци”, „скрипъль`чета”. Това са обикновено дървени колелца, по едно или две поставени в дървена рамка която се нарича „лястовичка”/2/, която е закачена за прът, поставен напречно на стана

„лястовичка” „снувалка”

За да могат нитите да се движат и да разтварят основата за прокарване на вътъка, за тях са закачени отдолу с връвчици дъски „подлушки”/5/. При тъкане между нишките на основата се поставят дървени пръчки „цъпе”, „цъпва”. А за изпъване на вече изтъканото платно се използват метални „зъбци”, които се състоят от две половини, които имат приспособление за удължаване. Те се забождат в краищата на тъкания плат и с тях той се разпъва.
Тояжките, с които основата се завързва за кросната се наричат „гатаушки” . Проходът между нишките на основата пред бърдилото, през който минава совалката се нарича „уста”.
„Снувалката” – совалката има елиптична форма с по-заострени краища /3/. По остта и има поставена метална пръчка, на която се надява „мусурката” с вътъка.
При изтъкаване на цялата основа накрая остава малко основа, която вече не може да се тъче. Тя се нарича „уриз”.
Платното може да се тъче с две нити. Тогава то се нарича „политно”. А когато нитите са четири се нарича „диметно” или „димитну”. Има и „мармародену” с шест нити. При него нитите на основата се разминават по три.

Тютюнопроизводство
Тютюнопроизводството е бил сравнително слабо развит за селото отрасъл и с него са се занимавали отделни семейства, но това е ставало някак си между другото. Липсата на опит е била главната причина и за ниските добиви. През 60-те години на миналия век, обаче тютюнопроизводството се превръща ако не в основен, то поне в главен поминък и средство за доходи и препитание на хората от селото. Ето защо ще се спра по-подробно на технологията на производството и обработката на тютюн в селото.

Низане на тютюн

Саденето “сянето” на тютюна е един доста сложен, трудоемък и продължителен процес, който обхваща редица предварителни дейности като “рътене” на семето, правене на “фидани”, в които се отглежда “расад”, и чак след това се пристъпя към същинското съдене.
Още през зимните месеци семето се напълва в една торбичка. Тя обикновено се прави от памучен женски чорап. Чорапа се напълва с “тютюнску сяме”, съшива се края на чорапа, намокря се и се поставя в някакъв съд “тавъ”. След което този съд се поставя на топло място – някъде около печката. Следи се торбичката да бъде винаги влажна, като за целта вурху нея периодически се сипва по малко вода. За да не стои семето във вода, съдът се поставя под наклон, за да може тя да се оттича. Този процес се нарича “рътене” на семето. “Изръть съ” означава че е покълнало. През пролетта /м. март/ се приготвят специални лехи “фидани”, в които се засажда “изрътенту сяме”. Тези фидани са с ширина около 70 см, дължината им е неопределена, но тя варира от няколко метра до около 10-12 м. Обикновено мястото за леха се почиства, оформя се лехата като се насипва с пръст и тор и се подравнява, в резултат на което тя става с около 10-12 см висока. Равномерно по цялата леха се разхвърля покълналото семе, след което цялата леха се насипва с тънък /около 1 см/ пласт пръст. За да бъде предпазен “фиданя” от замръзване се покрива с полиетилен “найлон” подобно на парник. От едната страна по цялата дължина на лехата найлонът се закопва във земята. Другата му страна се прехвърля през и над “фиданя”, тя е подвижна и спомага за “откриването” му. За фиксирането на покривалото от тази му страна обикновено се притиска с неголеми камъни. А за да се предотврати пропадането му върху разсада, под него, напречно на лехата, на растояние около 1 м. се поставят дъгообразни пръчки “подпирички” двата края на които са забити съответно на всяка страна на “фиданя”. Отначалото “поливанту” на “фиданя” се извършва през един или два дена, но на по-късен етап всеки ден с лейка “пулифка”, “пръскачка”. При топло и слънчево време през деня фиданите се откриват, но за през ноща се “пукриват”. След поникването на разсада фиданя периодически се плеви “ут разни билья”, тори се и се пръска със “син камък”. Когато стъблото на разсада порасне около 10-12 см той е готов за засаждане на нивата. Това обикновено става през месеците април и май.
За целта е необходимо нивата предварително да се изоре, “сюргельдиса” и се пуснат бразди, т.е. да се направят лехи “прястави” с ширина 8 - 10 крачки.
Самото садене се извършва по следния начин: сутрин рано фиданите се поливат, след което се наскубва расадът. Той се поставя и подрежда в касетки или сандъци, с които се транспортира до мястото му на съдене /до нивата/. С помоща на мотика “купавилка”, напречно на “пряставата” се правят “бразнички”, дълбоки 5-7 см. и на растояние около 40-45 см една от друга. След което с помоща на дървен кол, добре заострен в основата си се правят дупки по “бразничката” на растояние 15 см една от друга. Колът се приготвя от здраво дърво “ръдъч” и е с дължина 1,50 – 1,80 м и около 50 мм в диаметър. Хваща се за горния край с една ръка и със

1- кол за дупки 2 – колче за садене тютюн китка със семе и шушулка

сила се забива острието му в “бразничката”, в резултат се получава конусовидна дупка с дълбочина от 5 до 10 см. Ударът с кола в почвата трябва да бъде така премеден, че за всяка дупка да се удря само по веднъж. С това се цели да се постигне както ефективност при дупченето така и получаването на добре оформена дупка със здрави стени. След като “бразничката” бъде надупчена се прави поливането й. То се състои в напълването на всяка дупка с вода с помоща на лейка “пуливка” или с удобна за целта купичка с която се гребе вода от кофа. Изчаква се докато водата попие и се пристъпя към саденето. Сеячът носи със себе си плоска летална чиния “тас”, в който е поставена връзка “топче” разсад. В дясната си ръка държи дървено “Г”- образно колче “тютюнско кольче”, с помоща на което се извършва засаждането. А това става така: оставя “таса” на земята, от него с лявата ръка се взема едно стръкче “коренче” от разсада като го хващат за върха му. Поставя се корена и част от стъблото му в една от вече направените дупки. С дясната ръка, натискаики “тютюнскуть кольче”се забива малко встрани от дупката с коренчето, след което се накланя горната част на колчето към стъблото на разсада. По този начин към него се довежда пръст, която плътно и здраво го притиска към замята. Така корен по корен се засажда нивата или определеното за тази цел място.
След като всичкия тютюн бъде засят, т.е. след приключване на сеитбата се пристъпя към окопаването му “прашене”. Всяка нива “съ копа” по два или три пъти /I - ва, II -ра, III –та копан/. Непосредствено след втората /третата копан/ на тютюна се пристъпя към брането му.
Брането на тютюна се извършва поетапно, т.е. “на ръце” – “първа ръка, втора ръка и трета ръка” и “връх”. Това условно деление на “ръце” се запазва и през следващите етапи на обработка на тютюна. То е продиктувано от факта, че тютюневите листа от различните ръце са с различна големина “едрина” и качество, освен това докато се “убере” дадена “ръка” се дава възможност на останалите на корена листа да пораснат и да “узреят”. Беритбата започва в началото на лятото с “първа ръка”, това означава, че от всяко стъбло се откъсват само най-долните 3-4 листа. Това бране се явява един вид почистване на стъблото в резултат на което след него порасват както стъблото така и останалите на него листа, а на върха се появяват и нови. Качеството на тютюна от “първа ръка” не е добро. Освен това по него има доста пръст “пясък” полепнал при копаенето или дъждовете. След “убиран’ту” на първа ръка от всички ниви се преминава към “втора ръка”. Като при това, ако тютюна не е “фтасъл” т.е. не е узрял, още е “зълен” беритбата се спира за няколко дни до седмица. При “втора ръка” броят на откъснатите листа нараства на 5-6 от корен, като размерът им значително превишава този на другите ръце. Това създава известно неудобство при сушенето и денкирането. Качеството им е значително по-добро, но най-важната характеристика на тази “ръка” се явява теглото т.е. тютюна от II-ра ръка е най-тежък.
Най-качесвен и със средни по размер листа е тютюнът от “трета ръка”. Като сега от корена се откъсват 3 до 4 листа.
“Връх” – това са листата, които са се появили и пораснали допълнитемно на корена. Листата са дребни “мясат на мингальви листа”. Този връх се бере чак през есента и то при условие че има слънчеви дни за да може нормално да се изсуши. Понякога тютюнът от тази ръка се нарича “карагьобре”. /от турски “кара” – черен, “гьобре” – тор, смет/. Преводът й може би трябва да се тълкува в смисъл на лош, долнокачествен тютюн.
В брането на тютюн обикновено участва почти цялото семейство. То се извършва рано сутрин в интервала време мвжду 4:00 и 10:00 часа. За да се използва росата и се избегне слънчевото греене. Всеки берач бере по една, а опитните по две “бразнички” едновременно. На двата края на “пряставата” има поставен по един кош, в който се подрежда набрания тютюн. Кошовете са направени “плетени” от дрянови пръчки. Всеки кош от едната си страна има завързано въженце “върчица”, “връвка” за която се държи когато кошът се пренася от едно място на друго. Транспорта до дома, където се извършва низането е ставал с магаре, а по-късно с “каручка”. След като кошовете се напълнят, на магарето се натоварват два коша, по един от всяка страна за баланс “да нь криви”, “кривака” и се привързват здраво към самара “тарницата” на магарето.

самар на магаре – “тарница”

Набраният вече тютюн се “ниже” предимно от децата и възрастните, а мъжете и жените работят на полето /копаят, жънат/. Тютюнът се “ниже” на игли. Те представляват метални ленти с дължина от 25 до 30 см и ширина от 5 до 8 мм. Единият им край е заострен и се нарича “връх”, на другият е пробита дупка с кръгла или елипсовидна форма и се нарича “ухо”. В това ухо се “вдява” канапа, който е с размер около 3 м. и на него се изнизва “извървява” тютюна от вече “нанизаната” игла.

Низане на тютюн “феньк”

“Кош за тютюн” 1 – тютюнев лист; 2- “жилка” Игли за низане

Всяко листо се “ниже” в “жилката” на около 2-3 см. от основата й. Иглата е “нанизана”, когато се запълни плътно с листа – низни едно по едно в “жилката”. Приблизително 10-12 игли напълват един канап “низа”. Понякога вместо думата “низа” се използва думата “сарък”.
След което низите се окачват на сушилни или на рамки за да може да се изсуши тютюна. При слънчеви дни това става за период от около седмица до 10-тина дена. Когато тютюневите листа са добре изсушени /това се разбира по цвета им/, низите се откачват от рамките или сушилната и тютюнът се прибира на сухи и проветриви места. Това са таваните на къщите или плевните. Самото “откачане” и “закачане” протича по следния начин: с лявата ръка се хваща края на канапа на низата и се откача от рамката. С така освободеният вече край на низата се отива към другия й край. Той също се освобождава и двата края на канапа се завързват. С тези завързани краища се отива към средата на низата, който също се откача от рамката. С едната ръка се хващат тези вързани краища и средата на канапа. Прегънати по този начин низите се окачват на хоризонтално поставен “сарък”, който се нарича “феньк” мн.ч. “феньква”, “феньци”. След “напълването” му с низи той се отнася до мястото на окачване. По гредите на къщата /плевнята/ се набиват пирони и на всеки пирон се окачват по един или няколко изсушени низи. Там те престояват до към месеците октомври – ноември, след което се свалят и започва “калъпенето” или “дипленето”.
След като тютюнът бъде “уберан” се събира “сямету”. То трябва да е “фтасалу”. За целта с “труенче” се реже цялата “китка” с върха на стъблото, която наподобява “грозд” от малки “шушулки” с диаметър до 10-12 мм. В тези именно “шушулки” се намира семето. То е разположено в отделни сектори и обвито с ципа, която ципа се пука при узряването му. Нарязаните “китки” се събират в чувал, сушат се допълнително на слънце, след което се “очукват” с “копан”. Това е дърво /бухалка/, с която се удрят гроздовете, докато шушулките се начупят и разруши ципата на топчетата и семето излезе от тях. Пресява се през сито “срумка”, за да се премахнах всички ненужни примеси. Така пресятото семе се прибира на сухо място и е готово за “рътене”.
След прибирането на семето се извършва коситба на тютюневите стъбла, с което се цели да се изшушат корените им, за да стане по-лесно почистването на нивата. Откосените стебла се натрупват на куп извън нивата, където изгниват.
В годините, когато има продължителни летни зсушавания, тютюневите стъбла не порасват достатъчно. В резултат на което тютюнът се “убира” бързо. Тогава обраните стъбла в основата им се “пречупват” като ги настъпват с крак. Малко под мястото на пречупване те пускат израстъци “залезки”, “пичове”, които при дъжд бързо порасват и стават с височина на стъблото, тях също ги берат на “ръце”, но тютюнът от тях не е с добро качество.
“Дипленето” е процес на почистване, изглаждане и сортирането на тютюневите листа, както и събирането и подреждането им в по-малки “липезета”, “тимбильдеци” или по-големи “деньк” и “бала” компактни блокчета улесняващи транспортирането и съхранението им.

“липезе” “тимбильдекь”

Процесът “диплене” започва с изнизването на канапа от изсушената вече низа. След което канапа се навива на малко челенце и се нанизва на здрава връв, наречен “вървиница”, на която се съхраняват здравите канапи за използване следващата година. Работното положение на “диплещия” е седнал на пода с протегнати напред крака. Взема се листо от “изнизаната” низа и се поставя върху единия крак, малко над коляното /върху бедрото/, като върхът на листото да сочи тялото на диплещия. С едната ръка, близо до точката на низане на листото, се притиска към крака, а с другата се извършва притискащо движение от основата към върха на листото, т.е. посоката на движение на ръката е от коляното към тялото с осъществяване на лек натиск. Това се прави с цел изглаждане на листото. След което се взема ново листо и описаната операция се повтаря, а листата се подреждат едно върху друго и когато височината на подрежданото блокче достигне 6-8 см то се връзва на около 4 см от основата на листото и се нарича “липезе”. Връзката с която се връзва “липезето” е от царевична шума и се нарича “першунь”. Събраните от 2-3 низи липезета се събират в по-голямо блокче, което се нарича “тимбильдекь”. Той има формата на четириъгълна пресечена пирамида с височина около 40 см. В него липезетата се подреждат двъстранно с върховете навътре. След завършването му се завързва пак двустранно с канап. Последната операция при “дипленето” е “денкирането”, т.е. подреждането на надипления вече и събран в “тимбильдеци” тютюн на “денькь” или “бала”. Денкирането се извършва предимно от мъже, като за целта се използва специално дървено приспособление, наречено “калъпь”. Изработва се от дъски и има форма на права призма, на която горната и предната стена липсват, а едната странична /лявата/ стена е подвижна, т.е. тя може да се поставя и сваля от “калъпя”.

“Калъп за денкиране” “денькь”- “бала”

На предната страна е поставена дъска с ширина около 20 см, която може да се движи само във вертикална посока – нагоре и надолу, и служи за оформяне на предната страна на “балата”. Преди да се започне денкирането на калъпа се поставя “чул”. Той представлява платнена конопена ивица с размери около 30 см ширина и 2 м дължина. След като цялата предварителна подготовка е приключила, се пристъпя към самото “денкиране”, което се състои в следното: двустранно с върховете навътре, на редове се поставят “липезетата” от едната до другата странична стена на калъпа, при това те се развързват /маха хми съ пиршуня/. За по-добра плътност на редовете отгоре се притискат с дъска върху която има поставена тежест. При напълване на калъпа подвижната странична стена се изважда. Чулът се увива около “денка” и се привързват краищата му, така че той и връзките “върчичките” обхващат цялата перигефия на денка. След това “денка” се сваля от приспособлението и с помоща на допълнителни връзки се завързва и оформя лицевата и задната му страна. Така опакован, “денка”се прибира на сухо място и е готов за представяне пред “сперта” /експерт/ и продажба.
Най-често срещаната болест по тютюна е маната “пепелясване”.
Някога в годините на моето детство, възрастните хора от селото пушеха от този тютюн. За целта те сами са си го приготвяли във вид, удобен за пушене. Избирали добре изшушени листа, приблизително колкото за едно “липезе”. Допълнително го изсушавали във фурната на печката, след което с много остър нож върху дъска го режели на много ситно. Нарязаният тютюн поставяли в специална торбичка или в специална за целта кутийка, в която се съхранявал “чакмак”, “прахань” и нарязани за цигари хартийки. Тази торбичка носели в поясите си. Цигарите които “свивали” се наричали “качак”.