Овощарство
Овощарството също не е било особено развито. Из дворищата и градините е имало, обикновено засадени, круши, сливи, череши, ябълки и каисии “ръждалия”, смокини, фурми, нар “калинка”, бадеми “мингали” и орехи, но повечето единично, някак си без специално внимание към тяхната продукция. От овощарството най-добре е било застъпено лозарството. Сечивата за обработване им са същите, както и при царевицата. След “Трифон зарезан” са започвали рязането на лозята със специални за целта триони “труенчета”. В селото били разпространени старите сортове грозде като “Памид”, “унгарка”, черно грозде “Гумуз”, бяло ситно грозде и др.

“труенче” кошници с грозде грозде, нар, смокини, фурми

смокини бадеми - “мингали” орехи

Сенокос
Изхранването на домашните животни овце, кози, крави и волове през зимата, винаги е било труден и отговорен въпрос за всеки земеделец. Затова е било необходимо през лятото и есента той да си набави и запаси със фуражи за стоката си за през зимата. Сеното най-често е било от естествени ливади. Като най-ценно било сеното добивано от “базалък”.
Тревата се коси с обикновена “коса” така се нарича и желязната й част, както и цялото сечиво. Тя има “лице”, “ръп”, “гърп”, “остру”, “петъ”. “Дръшката” се държи с лявата ръка, а с дясната за специална направена по средата дръжка “рок”.

коси вили и “вилач”

Със същите коси е могла да става и жътвата на дребното и рядко поникнало жито. За тази цел обаче косите са били снабдени със специално дървено приспособление, което да не позволява на откосеното жито да се разпръсква, а да се напластява на по-правилни откоси. Това приспособление се състои от “шишуве”, “аръшче”.
Окосената трева обикновено се оставя на ливадата и там се суши, като междувременно се обръща. Изсушената трева се събира на “купен”, а след това с кола се откарва в селото и там се прибира в плевни “пляньви”.
Като листников фураж главно за кози и овце са били използвани и листата “шума” на някои видове дъб “мише”. Този вид фураж се събирал и приготвял по следния начин: сеченето на шумата е ставало към края на лятото. От дъбовата гора се секат клоните на дърветата, чиито листа са гъсти и добре запазени /но никога не се секат самите дървета/. Така събраните клони “вяйки” се товарят на колата и се пренасят в селото. Там те се разтоварват и се “склават на лишници”, натрупват се на куп с формата на конус. В основата на купа, преди да се започне “склаването” се поставят няколко дървета за да не бъде шумата директно на земята и за да се предпази от гниене. На върха на “лишницата” се забиват няколко дървени шиша – това обикновено са жилави тънки пръчки на които единият край е заострен, а другият /върхът/ се огъва и преплита с върховете на другите шишове, след което върху тях се поставят един или няколко камъка. Това се прави с цел купът да е по-устойчив и за да не бъде съборен от ветровете. Понякога за да бъде лишницата устойчива и по остта на конуса се поставяло вертикално дърво и на него окачвали клоните. Обикновено тези лишници се “склават” в близост до кошарите или до местата където се хранят животните.

Пренасяне на сено с магаре. Плевня за сено

Обработка на памук
Брането на памука става в края на август и началото на септември. Узрелите плодове „шишулките” се събират и оставят в къщи да изсъхнат добре. От семената „пъските” се очиства с уред, наречен „чъкрък”.

„чъкрък” „дарак” „лък”

Чакръкът се състои от дървена стойка, на която са поставени две валекчета, който са почти долепени едно до друго. При въртене на дръжката се поставят и памуковите влакна с още не изчистените семена. Като по този начин влакната преминават между валяците а семената на памука не. Ако някои от тях преминат , те се начупват след което трябва да бъдат отстранени с „трябене” или „чепкане” или на ръка или на „дарак”, с който се „разчепква” вълната. За по-финното очистване след преминаването му през дарака, памукът се разбива с „лък”, който се състои от слабо закривен прът, снабден от едната страна с малка дъска. От другата страна на тази дъска е обтегната „корда”, направена от усукана овча или козя кожа. При работа лъкът се държи с лявата ръка за пръта, кордата се опира върху натрупания на куп памук и с дясната ръка се удря с дървена пръчица по кордата. От трептенето на кордата памукът се разбива и примесите падат на земята. След като памукът бъде очистен се прави на дебели въжета и снопчета, наречени „пласи”. Тия пласи след това се увиват около лявата ръка и се предат с обикновено „вретену”. Специално за преденето на памук е съществувало и малка хурка „памучна хурка”. Най-простите хурки се правят от дрян. Клончетата се огъват нагоре или надолу, а е възможно да бъдат превързани за стеблото.

хурки мотовилки

Понякога хурките се правят от обикновена дъска, като в нея се изрязват елептични отвори а отгоре са заострени. Правят се от овчарите и ергените. Подаряват ги на любимите си. Това обяснява и голямото старание при тяхното украсяване.

"шарени хурки" "вритену"

Изпридането на памука и вълната става с помощта на дървени вретена. То бива изработено така, че в горния си край има малка пъпчица, „главичка”, на която допълнително се прави жлеб с нажежена тел, през които жлеб минава края на намотаната на средата на вретеното нишка, което пречи на нейното размотаване. За да се върти по-лесно вретеното, особено докато все още е празно и по-леко, на долния му край се поставя дървено или каменно кръгче /понякога конус/, наричано „прешлен”, „прешнел”.
Вълната и памукът могат да се предат непосредствено от ръка, но в повечето случаи те се изпридат като „къделката” се окачва на хурката. По-простите хурки са двуроги или трироги. Този вид хурки обикновено се използват за предене на вълна и коприна, а за да може да се завързва къделката се използват трирогите хурки със завързани странични части към стъблото. От почти същия тип, но значително по-усъвършенстван са хутките от лесково дърво „леска”, при които кръгчетата са от издялани /цепени/ и огънати по специален начин пръчици. При това кръгът е съчетан с други два вътрешни кръга, направени по същия начин.

хутките от „леска”

Връзването на къделката става с връзка от плат „върчичка”, „връвка”. Напредената на вретеното нишка се нарича „прелу” – прежда. От вретеното то се пренамотва на „мутувилка”. Тя представлява от единия си край вилообразно разклонена липова или дрянова пръчка, на дръгия край на който има перпрндикулярно заклинена или закована дъсчица. За различните видове „прела” – прежди има и различни по дължина хурки.
За да може да се пристъпи към тъкане на плат „прел’ту” трябва да бъде подготвено за окачване на стана „разбой”.
За целта „прел’ту” от вретеното се навива на „мутувилката”. След изпиране и боядисване се навива на „калами”, „мусурки”. За „насукването” се използват уредите „рудань” и „врътка”. Врътката представлява дървен кръст /разглобяем/. На мястото на свръзката на двете дръвца се пробива отвор, през който преминава метална ос, забита от едната страна в дървено колче, което в другия си край е фиксирано в масивно тежко дървено трупче „стольче”, за да бъде утойчива врътката при въртенето си. Симертично спрямо централния отвор, на четирите краища на врътката са направени допълнителни отвори, в които се поставят малки клинчета „клечки”, “чувийки”, чрез които се закрепва и изпъва свалената от „мутувилката” прежда.
„Каламите” и „мусурките”се „насукват” като са надянати обикновено по две на метален шиш, който се върти от „руданья”. „Руданят” представлява колело, поставено на специална дървена поставка и с помощта на „дръшката” се върти и с помощта на „кордата” – ремък, се предава въртеливото движение на шиша - „въртенцето” с „каламите”. Навитите с прежда калами се подреждат на специална дървена рамка „снувалница”.

1.„снувалницата”, 2. „рудань”

За „насноваването” в земята се забиват три дървени колчета, на растояние 5-6 м от „снувалницата”, хващат се краищата на нишките на преждата от каламите на снувалницата и се изтеглят до колчетата, като с това нишките се развиват.
След „насноваването” следва „навиването на основата” на задното кросно, като се започва от края, който е бил до първите две колчета и където нишките на основата са кръстосани. Кросното се поставя зад две забити в земята колчета.
Другият край на основата се поставя в корито „купаня” и е затиснат с камък. Върху кросното основата се поставя и разрежда много внимателно нишка по нишка, а сложените на мястото на колчетата „цепуве” се отместват назад. След навиването на цялата основа се пристъпя към „вдяване на нитите”.

„насноваването”; „крусно”

Всяка една от нишките на основата се „вдява” – промушва се през определен „клуп” на нитите. След „вдяването” на нитите се вдява „гребена”.
Всичко това – кросно, нити и гребен с „навита” и „вдяната” основа се поставя на стана, като края на основата се закрепва на предното кросно и се пристъпя към тъкане.

Тъкачен стан – „разбой”.

Тъкачения стан – „разбой”. Състои се от две поставени успоредно рамки, наричат се „мана”. Предното кросно /6/ е цилиндрично дърво. На десния си край има пробити два кръстосващи се отвора, служещи за фиксирането му в дадено положение. Съществува известна разлика между предното и задното кросно – „крусно”, „крусна”. Онази част, която държи гребена и с която се „набива вътъка” се нарича „бърдилу” /9/. То („бърдилуто”) представлява правоъгълна дървена рамка, на коя горната част е окачена за „маните” така, че да е възможно завъртане около остта на окачване. „Нитите” са направени от дебела памучна прежда, като краищата на две парчета от преждата така преминават едно през друго, че образуват „клуп”. Нитите /8/ се закачат за „скрипци”, „скрипъль`чета”. Това са обикновено дървени колелца, по едно или две поставени в дървена рамка която се нарича „лястовичка”/2/, която е закачена за прът, поставен напречно на стана

„лястовичка” „снувалка”

За да могат нитите да се движат и да разтварят основата за прокарване на вътъка, за тях са закачени отдолу с връвчици дъски „подлушки”/5/. При тъкане между нишките на основата се поставят дървени пръчки „цъпе”, „цъпва”. А за изпъване на вече изтъканото платно се използват метални „зъбци”, които се състоят от две половини, които имат приспособление за удължаване. Те се забождат в краищата на тъкания плат и с тях той се разпъва.
Тояжките, с които основата се завързва за кросната се наричат „гатаушки” . Проходът между нишките на основата пред бърдилото, през който минава совалката се нарича „уста”.
„Снувалката” – совалката има елиптична форма с по-заострени краища /3/. По остта и има поставена метална пръчка, на която се надява „мусурката” с вътъка.
При изтъкаване на цялата основа накрая остава малко основа, която вече не може да се тъче. Тя се нарича „уриз”.
Платното може да се тъче с две нити. Тогава то се нарича „политно”. А когато нитите са четири се нарича „диметно” или „димитну”. Има и „мармародену” с шест нити. При него нитите на основата се разминават по три.

Тютюнопроизводство
Тютюнопроизводството е бил сравнително слабо развит за селото отрасъл и с него са се занимавали отделни семейства, но това е ставало някак си между другото. Липсата на опит е била главната причина и за ниските добиви. През 60-те години на миналия век, обаче тютюнопроизводството се превръща ако не в основен, то поне в главен поминък и средство за доходи и препитание на хората от селото. Ето защо ще се спра по-подробно на технологията на производството и обработката на тютюн в селото.

Низане на тютюн

Саденето “сянето” на тютюна е един доста сложен, трудоемък и продължителен процес, който обхваща редица предварителни дейности като “рътене” на семето, правене на “фидани”, в които се отглежда “расад”, и чак след това се пристъпя към същинското съдене.
Още през зимните месеци семето се напълва в една торбичка. Тя обикновено се прави от памучен женски чорап. Чорапа се напълва с “тютюнску сяме”, съшива се края на чорапа, намокря се и се поставя в някакъв съд “тавъ”. След което този съд се поставя на топло място – някъде около печката. Следи се торбичката да бъде винаги влажна, като за целта вурху нея периодически се сипва по малко вода. За да не стои семето във вода, съдът се поставя под наклон, за да може тя да се оттича. Този процес се нарича “рътене” на семето. “Изръть съ” означава че е покълнало. През пролетта /м. март/ се приготвят специални лехи “фидани”, в които се засажда “изрътенту сяме”. Тези фидани са с ширина около 70 см, дължината им е неопределена, но тя варира от няколко метра до около 10-12 м. Обикновено мястото за леха се почиства, оформя се лехата като се насипва с пръст и тор и се подравнява, в резултат на което тя става с около 10-12 см висока. Равномерно по цялата леха се разхвърля покълналото семе, след което цялата леха се насипва с тънък /около 1 см/ пласт пръст. За да бъде предпазен “фиданя” от замръзване се покрива с полиетилен “найлон” подобно на парник. От едната страна по цялата дължина на лехата найлонът се закопва във земята. Другата му страна се прехвърля през и над “фиданя”, тя е подвижна и спомага за “откриването” му. За фиксирането на покривалото от тази му страна обикновено се притиска с неголеми камъни. А за да се предотврати пропадането му върху разсада, под него, напречно на лехата, на растояние около 1 м. се поставят дъгообразни пръчки “подпирички” двата края на които са забити съответно на всяка страна на “фиданя”. Отначалото “поливанту” на “фиданя” се извършва през един или два дена, но на по-късен етап всеки ден с лейка “пулифка”, “пръскачка”. При топло и слънчево време през деня фиданите се откриват, но за през ноща се “пукриват”. След поникването на разсада фиданя периодически се плеви “ут разни билья”, тори се и се пръска със “син камък”. Когато стъблото на разсада порасне около 10-12 см той е готов за засаждане на нивата. Това обикновено става през месеците април и май.
За целта е необходимо нивата предварително да се изоре, “сюргельдиса” и се пуснат бразди, т.е. да се направят лехи “прястави” с ширина 8 - 10 крачки.
Самото садене се извършва по следния начин: сутрин рано фиданите се поливат, след което се наскубва расадът. Той се поставя и подрежда в касетки или сандъци, с които се транспортира до мястото му на съдене /до нивата/. С помоща на мотика “купавилка”, напречно на “пряставата” се правят “бразнички”, дълбоки 5-7 см. и на растояние около 40-45 см една от друга. След което с помоща на дървен кол, добре заострен в основата си се правят дупки по “бразничката” на растояние 15 см една от друга. Колът се приготвя от здраво дърво “ръдъч” и е с дължина 1,50 – 1,80 м и около 50 мм в диаметър. Хваща се за горния край с една ръка и със

1- кол за дупки 2 – колче за садене тютюн китка със семе и шушулка

сила се забива острието му в “бразничката”, в резултат се получава конусовидна дупка с дълбочина от 5 до 10 см. Ударът с кола в почвата трябва да бъде така премеден, че за всяка дупка да се удря само по веднъж. С това се цели да се постигне както ефективност при дупченето така и получаването на добре оформена дупка със здрави стени. След като “бразничката” бъде надупчена се прави поливането й. То се състои в напълването на всяка дупка с вода с помоща на лейка “пуливка” или с удобна за целта купичка с която се гребе вода от кофа. Изчаква се докато водата попие и се пристъпя към саденето. Сеячът носи със себе си плоска летална чиния “тас”, в който е поставена връзка “топче” разсад. В дясната си ръка държи дървено “Г”- образно колче “тютюнско кольче”, с помоща на което се извършва засаждането. А това става така: оставя “таса” на земята, от него с лявата ръка се взема едно стръкче “коренче” от разсада като го хващат за върха му. Поставя се корена и част от стъблото му в една от вече направените дупки. С дясната ръка, натискаики “тютюнскуть кольче”се забива малко встрани от дупката с коренчето, след което се накланя горната част на колчето към стъблото на разсада. По този начин към него се довежда пръст, която плътно и здраво го притиска към замята. Така корен по корен се засажда нивата или определеното за тази цел място.
След като всичкия тютюн бъде засят, т.е. след приключване на сеитбата се пристъпя към окопаването му “прашене”. Всяка нива “съ копа” по два или три пъти /I - ва, II -ра, III –та копан/. Непосредствено след втората /третата копан/ на тютюна се пристъпя към брането му.
Брането на тютюна се извършва поетапно, т.е. “на ръце” – “първа ръка, втора ръка и трета ръка” и “връх”. Това условно деление на “ръце” се запазва и през следващите етапи на обработка на тютюна. То е продиктувано от факта, че тютюневите листа от различните ръце са с различна големина “едрина” и качество, освен това докато се “убере” дадена “ръка” се дава възможност на останалите на корена листа да пораснат и да “узреят”. Беритбата започва в началото на лятото с “първа ръка”, това означава, че от всяко стъбло се откъсват само най-долните 3-4 листа. Това бране се явява един вид почистване на стъблото в резултат на което след него порасват както стъблото така и останалите на него листа, а на върха се появяват и нови. Качеството на тютюна от “първа ръка” не е добро. Освен това по него има доста пръст “пясък” полепнал при копаенето или дъждовете. След “убиран’ту” на първа ръка от всички ниви се преминава към “втора ръка”. Като при това, ако тютюна не е “фтасъл” т.е. не е узрял, още е “зълен” беритбата се спира за няколко дни до седмица. При “втора ръка” броят на откъснатите листа нараства на 5-6 от корен, като размерът им значително превишава този на другите ръце. Това създава известно неудобство при сушенето и денкирането. Качеството им е значително по-добро, но най-важната характеристика на тази “ръка” се явява теглото т.е. тютюна от II-ра ръка е най-тежък.
Най-качесвен и със средни по размер листа е тютюнът от “трета ръка”. Като сега от корена се откъсват 3 до 4 листа.
“Връх” – това са листата, които са се появили и пораснали допълнитемно на корена. Листата са дребни “мясат на мингальви листа”. Този връх се бере чак през есента и то при условие че има слънчеви дни за да може нормално да се изсуши. Понякога тютюнът от тази ръка се нарича “карагьобре”. /от турски “кара” – черен, “гьобре” – тор, смет/. Преводът й може би трябва да се тълкува в смисъл на лош, долнокачествен тютюн.
В брането на тютюн обикновено участва почти цялото семейство. То се извършва рано сутрин в интервала време мвжду 4:00 и 10:00 часа. За да се използва росата и се избегне слънчевото греене. Всеки берач бере по една, а опитните по две “бразнички” едновременно. На двата края на “пряставата” има поставен по един кош, в който се подрежда набрания тютюн. Кошовете са направени “плетени” от дрянови пръчки. Всеки кош от едната си страна има завързано въженце “върчица”, “връвка” за която се държи когато кошът се пренася от едно място на друго. Транспорта до дома, където се извършва низането е ставал с магаре, а по-късно с “каручка”. След като кошовете се напълнят, на магарето се натоварват два коша, по един от всяка страна за баланс “да нь криви”, “кривака” и се привързват здраво към самара “тарницата” на магарето.

самар на магаре – “тарница”

Набраният вече тютюн се “ниже” предимно от децата и възрастните, а мъжете и жените работят на полето /копаят, жънат/. Тютюнът се “ниже” на игли. Те представляват метални ленти с дължина от 25 до 30 см и ширина от 5 до 8 мм. Единият им край е заострен и се нарича “връх”, на другият е пробита дупка с кръгла или елипсовидна форма и се нарича “ухо”. В това ухо се “вдява” канапа, който е с размер около 3 м. и на него се изнизва “извървява” тютюна от вече “нанизаната” игла.

Низане на тютюн “феньк”

“Кош за тютюн” 1 – тютюнев лист; 2- “жилка” Игли за низане

Всяко листо се “ниже” в “жилката” на около 2-3 см. от основата й. Иглата е “нанизана”, когато се запълни плътно с листа – низни едно по едно в “жилката”. Приблизително 10-12 игли напълват един канап “низа”. Понякога вместо думата “низа” се използва думата “сарък”.
След което низите се окачват на сушилни или на рамки за да може да се изсуши тютюна. При слънчеви дни това става за период от около седмица до 10-тина дена. Когато тютюневите листа са добре изсушени /това се разбира по цвета им/, низите се откачват от рамките или сушилната и тютюнът се прибира на сухи и проветриви места. Това са таваните на къщите или плевните. Самото “откачане” и “закачане” протича по следния начин: с лявата ръка се хваща края на канапа на низата и се откача от рамката. С така освободеният вече край на низата се отива към другия й край. Той също се освобождава и двата края на канапа се завързват. С тези завързани краища се отива към средата на низата, който също се откача от рамката. С едната ръка се хващат тези вързани краища и средата на канапа. Прегънати по този начин низите се окачват на хоризонтално поставен “сарък”, който се нарича “феньк” мн.ч. “феньква”, “феньци”. След “напълването” му с низи той се отнася до мястото на окачване. По гредите на къщата /плевнята/ се набиват пирони и на всеки пирон се окачват по един или няколко изсушени низи. Там те престояват до към месеците октомври – ноември, след което се свалят и започва “калъпенето” или “дипленето”.
След като тютюнът бъде “уберан” се събира “сямету”. То трябва да е “фтасалу”. За целта с “труенче” се реже цялата “китка” с върха на стъблото, която наподобява “грозд” от малки “шушулки” с диаметър до 10-12 мм. В тези именно “шушулки” се намира семето. То е разположено в отделни сектори и обвито с ципа, която ципа се пука при узряването му. Нарязаните “китки” се събират в чувал, сушат се допълнително на слънце, след което се “очукват” с “копан”. Това е дърво /бухалка/, с която се удрят гроздовете, докато шушулките се начупят и разруши ципата на топчетата и семето излезе от тях. Пресява се през сито “срумка”, за да се премахнах всички ненужни примеси. Така пресятото семе се прибира на сухо място и е готово за “рътене”.
След прибирането на семето се извършва коситба на тютюневите стъбла, с което се цели да се изшушат корените им, за да стане по-лесно почистването на нивата. Откосените стебла се натрупват на куп извън нивата, където изгниват.
В годините, когато има продължителни летни зсушавания, тютюневите стъбла не порасват достатъчно. В резултат на което тютюнът се “убира” бързо. Тогава обраните стъбла в основата им се “пречупват” като ги настъпват с крак. Малко под мястото на пречупване те пускат израстъци “залезки”, “пичове”, които при дъжд бързо порасват и стават с височина на стъблото, тях също ги берат на “ръце”, но тютюнът от тях не е с добро качество.
“Дипленето” е процес на почистване, изглаждане и сортирането на тютюневите листа, както и събирането и подреждането им в по-малки “липезета”, “тимбильдеци” или по-големи “деньк” и “бала” компактни блокчета улесняващи транспортирането и съхранението им.

“липезе” “тимбильдекь”

Процесът “диплене” започва с изнизването на канапа от изсушената вече низа. След което канапа се навива на малко челенце и се нанизва на здрава връв, наречен “вървиница”, на която се съхраняват здравите канапи за използване следващата година. Работното положение на “диплещия” е седнал на пода с протегнати напред крака. Взема се листо от “изнизаната” низа и се поставя върху единия крак, малко над коляното /върху бедрото/, като върхът на листото да сочи тялото на диплещия. С едната ръка, близо до точката на низане на листото, се притиска към крака, а с другата се извършва притискащо движение от основата към върха на листото, т.е. посоката на движение на ръката е от коляното към тялото с осъществяване на лек натиск. Това се прави с цел изглаждане на листото. След което се взема ново листо и описаната операция се повтаря, а листата се подреждат едно върху друго и когато височината на подрежданото блокче достигне 6-8 см то се връзва на около 4 см от основата на листото и се нарича “липезе”. Връзката с която се връзва “липезето” е от царевична шума и се нарича “першунь”. Събраните от 2-3 низи липезета се събират в по-голямо блокче, което се нарича “тимбильдекь”. Той има формата на четириъгълна пресечена пирамида с височина около 40 см. В него липезетата се подреждат двъстранно с върховете навътре. След завършването му се завързва пак двустранно с канап. Последната операция при “дипленето” е “денкирането”, т.е. подреждането на надипления вече и събран в “тимбильдеци” тютюн на “денькь” или “бала”. Денкирането се извършва предимно от мъже, като за целта се използва специално дървено приспособление, наречено “калъпь”. Изработва се от дъски и има форма на права призма, на която горната и предната стена липсват, а едната странична /лявата/ стена е подвижна, т.е. тя може да се поставя и сваля от “калъпя”.

“Калъп за денкиране” “денькь”- “бала”

На предната страна е поставена дъска с ширина около 20 см, която може да се движи само във вертикална посока – нагоре и надолу, и служи за оформяне на предната страна на “балата”. Преди да се започне денкирането на калъпа се поставя “чул”. Той представлява платнена конопена ивица с размери около 30 см ширина и 2 м дължина. След като цялата предварителна подготовка е приключила, се пристъпя към самото “денкиране”, което се състои в следното: двустранно с върховете навътре, на редове се поставят “липезетата” от едната до другата странична стена на калъпа, при това те се развързват /маха хми съ пиршуня/. За по-добра плътност на редовете отгоре се притискат с дъска върху която има поставена тежест. При напълване на калъпа подвижната странична стена се изважда. Чулът се увива около “денка” и се привързват краищата му, така че той и връзките “върчичките” обхващат цялата перигефия на денка. След това “денка” се сваля от приспособлението и с помоща на допълнителни връзки се завързва и оформя лицевата и задната му страна. Така опакован, “денка”се прибира на сухо място и е готов за представяне пред “сперта” /експерт/ и продажба.
Най-често срещаната болест по тютюна е маната “пепелясване”.
Някога в годините на моето детство, възрастните хора от селото пушеха от този тютюн. За целта те сами са си го приготвяли във вид, удобен за пушене. Избирали добре изшушени листа, приблизително колкото за едно “липезе”. Допълнително го изсушавали във фурната на печката, след което с много остър нож върху дъска го режели на много ситно. Нарязаният тютюн поставяли в специална торбичка или в специална за целта кутийка, в която се съхранявал “чакмак”, “прахань” и нарязани за цигари хартийки. Тази торбичка носели в поясите си. Цигарите които “свивали” се наричали “качак”.

Обработка и съхранение на хранителни продукти
Изсъшаването на плодове за зимно време е било твърде разпространено. Сушели се главно дренки, сливи, диви круши, “киселици” – дива ябълка. Те се разстилат върху дъски или тави и “решета” и се оставят няколко дни на слънце. Най-често така разстланите плодове е можело да бъдат видяни лятно време по покривите на по-ниските къщи или плевни, където съшенето става най-безопасно от кокошките, пресетата или други животни. По-едрите плодове – круши, ябълки, биват сушени като се нарязват на тънки резени “нацепват се” и също се поставят на слънце. През зимата от тях се приготвя “ушаф”. /Варят се, а след това в сместта се добавя захар/. Дините и пъпешите се поставят на тъмно и сухо място в “мазите” или в житото.
Запазването на зеленчуците става най-често във формата на т.нар. “туршия”, “трушия”. Трушията се прави главно от пиперки “капички” и зелени домати. “Наклава” се и зеле “лахна” поставят се в подсолена вода “прясул”, “рясул”. Слагат се в дървени каци “качета”с дървени обръчи, и с дървени похлупаци.

“каче за трушия” 1 - “цидилу”; 2 –“мях за сирене”; 3 – “бурилу”

Месото, освен сушеното във вид на пастърма /заедно с костите/ и освен соленото в “качета”, както и сланината, бива запазвано и във вид на “създърма” /само от овчето тлъсто месо/. За тази цел се сварява добре месото на цялата една овца, отстраняват се костите, посолява се и се насипва – още топло – “фъф мешини”. През зимата се яде – от сместта се отчупва колкото е нужно, загрява се и се яде като готово ястие.

При топенето “маста” на прасето пръжките се оставят в маста. Тази смес се нарича “кавърмъ”, “каврама”, а самите пръжки се наричат “кацанки”.
Млякото за по-продължително време се съхранявало под формата на сирене. Още докато е прясно “гу подсирват с ягнешка или ярешка маье”. Тази мая се взема от “сирището” на стомаха на сукалчета агнета или ярета. Една малка топчица от тази мая, стрита и размита на кашица е достатъчна за подсирване на около 10-15 литра мляко. След като се подсири млякото се разбърква с ръка и бива преливано в “цидилу”, “цидилка”. За цидило се използвало специално рядко тъкано памучно платно “дюльбень”. Обикновено в къщите или мандрите цедилото виси насред помещението, закачено на дървена кука “ченгель”. След като се прецеди, в цедилото остава по-гъстата маса на сместта, а течността от това прецеждане се събира в съд, поставен под него и се нарича “суроватка” или “цвик”. Сиренето се посолява и се слага в качета или мехове “тулуми”, които са правени от агнешки или овчи кожи. А цвикът се служи само за храна на свинете. В други случаи от прясното мляко се добива масло. Събира се в “гюруци”, т.е. големи делви и се държи в тях докато прокисне. След това прокисналото мляко се слага в дървено “бурилу”, за да се “избърка”. Самото “бъркане” се извършва с удряне отгоре с дървено бутало, докато маслото се отдели и изплува на повърхността. Млякото което остава след отделянето на маслото се нарича “бърканица”, “бъркану мляку”. Чрез преваряването на “бърканицата” се получава извара “олашик”. Него също прецеждат като сиренето, за да се отдели “цвикъ”. Маслото се съхранява в по-малки или по-големи делви, а “олашика” се съхранява както сиренето.
Кожите от добитъка, главно овчи, кози, говежди и свински се запазват за по-дълго чрез изсушаване, специално говеждите и свинските биват разпъвани на тавана или в плевнята. От тези кожи си правили цървули “цър’ули”.

Цървул от свинска кожа

Кожите от дивеч биват обикновено одирани “на мешина”, т.е. неразпаряни по гърдите и корема и се изсушават като се пълнят вътре със слама и след това се окачват на сухо за да съхнат.

Приготвяне на ястия.
Приготвянето на храна не отнемало много от времето на някогашната селска домкиня. Повечето от времето си тя била на полето или е била зает с отглеждането на добитъка. Основната храна за почти всяка селска тряпеза е била предимно – хляб, лук, сол, сирене.
Един от най-съществените елементи при приготвянето на ястията е била водата. Тя се донася в жилището от селските чешми в дървени “ведрици” или в медни котли “бакъри”. Като съдовете за събиране на по-голямо количество вода в запас са служили големи котли “казани”. Най-често пиенето на вода в жилищата и на полето е ставало от “стомни”, които са били със широки “гърла”, без отделен “пирус” за пиене, но имало и такива със специална “цицка” за пиене, който се намира на горния край на дръжката и се наричат “стомни с пирус”. Не е било прието вода да се пие директно от котела. Може би това травило е било прието от хигиенна гледна точка – за да не се замърсява останалата вода. “Наште уд бакъра ода никугъ нь пиеха, може и ей сигя да е нальята – саму уд стомни съз запушки. Бакъръ можи и каласъс да е.”
Кратуните са били твърде разпространени като съдове с универсално предназначение – за “гребване” на вода, за носене на вода – “лялька”, за пресипване – “хунийка”.
Като постоянен съд за носене на вода от овчарите, говедарите и земеделските работници е бил “бъкълът”, дървен съд подобен на бъклица.

1, 3 – “лялька”; 2 – “хунийка”;

Огънят е бил най-съществената принадлежност на всяко жилище, така необходим и при приготвянето на ястията. Огнището се е намирало като по правило в някой край на помещението “къщата”. То е било снабдено със следните най-необходими принадлежности: железни щипки за разравяне, прибиране на огъня, за изваждане и поставяне на различни неща в него. Тези щипки се наричат “мъша”, “мъшъ”, в предната си край са извити, в задния им край е поставена метална лента, която ги предпазва от прекомерното им разтваряне. За слагане на огъня на съдове, които не могат да бъдат окачвани пълни служи “пръстья”. По вида на формата си тя бива два вида: триъгълна и кръгла.

“Пръстья”

Коминът на огнището се нарича “бужак”. В това огнище са пели “пити”, “зелници”, “търкалачи” /вита баница/. Пекли са дори хляб в малки количества, за целта са използвали груби пръстени тави, наричани “понци”. Те се похлупвали отгоре с железен /ламаринен/ капак ”връшник”, този връшник след похлупването се затрупвал с жарава. За печенето на хляб в по-големи количества се използват специални пещи: “хурни”. Обикновено тези пещи са ниски, подър им е измазан с тънък пласт глина. Отвън също са измазани с глина но примесена със плява. Отгоре са покрити с каменни плочи “тикли”.

Вадене на хляб от “хурна”

Меленето на брашното е ставало на “одинци” /воденици/, построени по доловете и реката. Много често употребявали и ръчни мелници. С тях се мели “булгурь”. Тези ръчни мелници се наричат “хромели”, състоят се от два кръгли камъка – горен и долен с диаметър около 50 см. дебелината на всеки от камъните е около 7-8 см. Долният камък има в средата дупка, в която е забито дърво, в което има забит пирон. Този пирон служи за ос на малка дъсчица. Горният камък има отвор в центъра си, в който отвор влиза тази дъсчица и го държи за да не се измества от остта при въртене. През този отвор се пъска с ръка по малко жито и същевременно се върти горният камък. За да става по-лесно въртенето, горноят камък е снабден с дървена “дръшка”. Мели се седешком, а “хромелът” епоставен на земята.

“хромел”

За счукване на сол и пипер се използват цилиндрични дървени “кутели”. Чукането става с дървено “чукалу”. За чукане на лук за “таратол” или за в ястията служат малки дървени панички “гаванки”.


“Кутел” “Гаванка” “нъшкви” 1–“лопата за хляб”; 2 – “кръг”

Тестото за хляб се меси в голямо корито, издълбано от едно дърво, което се нарича “нъшкви”, или “нъшкуви”. Преди замесването на хляба брашното се отсява със “срумка”, която има кръгла форма. Хлябът обикновено се замесва с “квас”. В “нъшкувите” квасения хляб остава, докато “втаса”, след което го размесват “разимат го” на “самуни”. Размесването става върху “кръг”. След това се поставя на “хлебни дъски”, върху която предварително се постила “месаль” и стях се отнася до пеща. След изпичането хляба обратно се поставя в тях и стои там докато бъде изяден.
Приготвяли са и други тестени изделия /ястия/, като например “качамак”. Той се прави само от “рапчену брашну”, като във вряла вода над сравнително постоянен огън постепенно се сипва брашното и постоянно се бърка с “точилка” или дървена лъжица. Бъркането продължава докато кашата се сгъсти до толкова, че да стане трудно бъркането. Качамакът е готов когато тестото започне да се отлепва от съда и бъркалката.
Ако времето е “посно” в така приготвения качамак слагат “петмез”, ако е “блажно” – сланина или сирене.
“Трахана” представлява пшеничено брашно, замесено с малко вода и направено на дребни гранули, след това изсушено.
Широко известна е витата баница “пита”, “клин”, състояща се от тънко разточени тестени листа, посипани със ситно сирене и свити на тръбичка, след което извити спираловидно една след друга във формата на кръг в тавата. Изпичането става на “връшник”. Тази баница се нарича “таркалач”. Ако баницата не е вита, а тестените “листа” са насложени едно върху друго и сиренето е помежду им се нарича “дипла пита”.
Още се правят различни видове “кулачки” и тутманици. Те се правят с дебело разточени кори, които са пропити с мазнина.
Почти всички тестени изделия се правят върху кръга. При месенето постоянно използвани прибори са “точилката” и малка триъгълна, желязна лопатка, с която се остъргват нъшквите или кръга от полепналото тесто. Нарича се “угрипка”, “грипка”.
От зеленчуковите ястия може би фасулът е на първо място по значение ястие. Нарича се “варью”. Употребява се както със, така и без прибавка на мазнина.
Лятно време най-често срещаното ястие, особено на полето е “тартол” - /таратор/. Приготвя се от счукан чесън, сол, оцет и “бърканица”.
Начини на хранене. По време на работа на полето или при пасане на добитъка, храненето е ставало просто на земята. Отдолу обикновено се постила торбата, в която се носи хляба и върху нея се поставя извадения хляб, сирене, лук и друга суха храна, която се носи. Сухата храна се яде непосредствено с пръсти.
В жилищата се слага ниска кръгла масичка, направена от дъски, наричана “суфръ”, “сенье”, “сения”. Върху нея се слага нарязания хляб, а по средата чиния с яденето. Ако яденето е течно “манджа”, храненето става с лъжици, най-често дървени, ако е по-гъсто /каша/, “топи” се със със залък хляб, хванат непосредствено с ръка. Това става дори и тогава когато има вилици “бънелки”. /6/

“суфръ”

По-старите само слагали на коляното си кърпа, да избърсват ръцете си в нея, когато стане нужда да поемат стомната с вода или бъклицата с вино. На гостите също се давала кърпа./6/
Когaто на софрата се пренесе баница, тя се изважда от тавата и се поставя върху софрата. Средата на тази баница се изрязва и се поставя в страни, а вътре в средата се поставя “паницата с манджата”.