четвъртък, 11 декември 2008 г.

Земеделие
От “Записките” вече знаем, че “отначало хората от селото се занимавали със скотовъдство, а след това и със замеделие” /”земледелие”, “земледелец”/.
При заселването си съвсем естествено е те да са обсебвали най-напред разработената земя. При необходимост обаче са “отваряли” нови ниви т.нар. “базалъци” т.е обикновено с “копачи” /кирки/, или след продължителни дъждове са разоравали земята с плугове./6/При разкопаването на “базалъци” се използвал и “дикел” – той е двузъб със силем наклон към “сапа” копач. С него лесно се изваждали коренищата и тревата.

копачи” “дикел” “брадви” “търпан

В гориста местност работата е била по-сложна. Тук се налагало да се унищожи гората и след това да се обработва земята. Изсичането ставало обикновено пролетно време, докато гората все още не се е разлистила. Запалват се натрупаните вършини и след това се оре направо между корените. На следващата година с орането, с копачите се извършва и изкореняването. По-едростъблата гора изсушавали чрез обелване на кората на дърветата в размер от една до две педи. Така “обелените” дървета изсъхвали и по-лесно били изкоренявани след време. За изсичането на едростълбовата растителност използвали “брадва”. /6/ Въпреки съществуващите разновидности, те носят едно и също наименование. А ето и основните й части: отвора за дръжката /”клуп”/ е винаги четвъртит и малко стеснен и закръглен откъм острието. Дръжката /”сап” или “саплък”/ е от ясеново ”можрявка” дърво с дължина 70 – 90 см. Острието се нарича “остро”, предният му край “връх”, а задният “петъ”. Обикновено храстите и “драчките” били сечени с “търпан”.
В землището на селото са били “сяти” следните зърнени култури: пшеница “пчинца”, ръж “ръш”, ечемик “ичумень”, овес, просо царевица “рапка”, “борчак” /?/
При засаждането на всяка култура, нивата е трябвало да бъде подготвена, понякога и с няколко преоравания. Обикновено на една нива са се садили повече от една култура. По-плодородните части на нивата се засаждали с есени култури, а по неплодородните с “фасуль”, “бустань” или били оставяни на “угарь”. Някои по не плодородни нивички се оставяли за по-дълговременна почивка – такава нива се нарича “келеме”. Обработването на угарите и засяването е ставало с рала: “уралу”. Главната част на ралото е винаги от едно цяло дърво, подбрано със специална кривина. Долната част на ралото, тази която при оране е в земята и на която се закрепва “палешника” е хоризонтална. Наклона на “палешника” определя и дълбочината на браздата. В много случаи това рало е било заменяно с дървено рало с едностраностранен или несиметричен палешник, който се наричал “пупара”. Скачването на ралото с ярема е ставало със “синжирь”, но може да стане и с дървено приспособление което се нар. “привуи” кобиличката на този “каиш” се нарича“тикуляч”.

"урала" 1. Остен 2. “чикел” 3. “Привуи”

Принадлежностите към ралото и плуговете били “остенът”, с които се подкарвали воловете при работа, понякога на другия си край остена може да бъде разклонен и се използвал за по-удобно почистване на ралото. и “чикель”, различавал се от остена е това, че на единият си край имал желязна лопатка “угрибка”, с която се почиства ралото от полепналата почва или трева.

Обработване на царевица
След житните посеви тя заема първо място по засявана площ. Докато тя започне да “вързва” и зрее нивата на която е засята се обработва два-три пъти, от една страна за да се почистят плевелите, а от друга да разрохква почвата около корените, за да могат да поглъщат повече влага и особено с по-късните окопавания “загърляне” да се натрупа около стъблото повече пръст, тъй като от него израстват допълнителни корени. Първата копан обикновено се нарича “купане” а втората “гърлене”.


рапка” – царевица "украса" “купавилка

Обикновено царевицата се копае с широки дъгообразни мотики, които се наричат “мутики” или “мотьки”. Известна макар и несъществена разлика между тях съществува. Тя е най-вече във формата на отвора за дръжката /при едните тя е кръгла, а при другите е ъгловата/. Има разлика и в размера на самата мотика.


“палешници” “мотики”

Интересна е формата на лозарската или градинарската мотика, която се нарича “купавилка”. С нея също може да се копае царевица. Всички видове мотики са снабдени с дървени дръжка “сап”, с дължина 1 – 1,20 м. /6/
Сеитбата се извършва обикновено на есен: ръж, пшеница, ечемик. През пролетта засявали овеса, просото, сусама. Обикновено есеното засяване ставало по следния начин: Нивата се оре, след това сеячът слага престилка, напълва я със семена, хваща краищата й с лявата ръка и с дясната сее, като върви по права линия от дясната страна на лехата. Като стигне до края на нивата, връща се по друга права на растояние 6-8 крачки от първата, която пак остава от дясната му страна. Ако установи, че лехата не е засята равномерно след второто минаване, той минава веднъж и по средaта. Самото разпръскване на семената става като се хвърля по една шепа на всяка лява стъпка; семето се разпръсва по възможност по равномерно между пръстите на ръката. След като се засее дадения участък /или нива/, той се “сюргильдисва” завлича със “сюргия”, впрегната с волове./6/

сюргия”, “диканя

По начина си на изработка и в зависимост от материалите с които разполага земеделецът, сюргиите существено могат да се различават една от друга, но в общи линии устройството им е следното: Основната част от конструкцията е едно дърво, на което са набити няколко дървени клина, на които се окачват клони от храсти. Отгоре върху тях се поставя второ дърво. Двете дървета се завързват здраво едно за друго, в резултат на което здраво притискат клоните и при работа те не могат да се измъкнат.
Наторяването на нивите е ставало по два начина: /6/. Първия начин – като се изкарва торът от кошарата или обора и с кола се откарва на нивата, там се разпръсва равномерно по нея и то преди тя да бъде изорана. Вторият начин – наторяването се извършва чрез нощуване на стада от кози и овце на самата нива. Изкуствено наторяване на житни култури не е правено никога. /6/
С жътвата винаги са се справяли със собствени сили и средства. Понякога обаче, когато е имало нужда са наемли и надничари “гильничуйки” за по скорошното приключване на жътвата.
Жътвата се извършвала с големи неназъбени сърпове, чието острие е почти перпендикулярно на линията на дръжката. Тези сърпове са известни под името “каврами”. С тях обикновено се жъне много ниско при това може да се ожъне и много повече наведнъж. При жътвата е характерно дърпането на сърпа към жътваря с цялото острие както при назъбения сърп. По своето разпространение каврамата е чисто тракийско оръдие на труда. Нейното разпространение съвпада с разпространението на “паламарката”. Паламарката представлява дървена ръкавица в която влизат само последните три пръста и то само до вторите им стави. Палецът и показалецът остават свободни. Тази ръкавица завършва с един извит нагоре рог, достигащ до 10-12 см. Задната част е широка и покрива почти цалата китка на ръката. Рогът служи за загребване на повече житни стръкове, като същевременно помага и за задържането им в ръката преди и след отрязването им. По този начин ръката е защитена от порязване с каврамата.
При жъненето с каврами в зависимост от броя на жътварите се изкарват по-широки или по-тесни ивици от нивата. Всяка такава ивица се нрича “чакъм”. Всички отрязани класове, колкото могат да бъдат държани в една ръка се наричат “ръкойка”./6/ Няколко ръкойки образуват сноп. За завързването на снопите се използват “въжета”, направени от самото жито, вързано откъм класовете. След като върху него се сложат достатъчно ръкойки, за да стане сноп, свободните му краища се усукват един окло друг, след което се улавят от рогчето на паламарката или специално колче и се “подвратат” под въжето отдолу.

връзване на сноп от овес”, “каврами”, “сърп и паламарка”

Снопите от ожънатат нива се събират и се “склават на купен” по нивите. След това всички снопи биват превозвани до мястото на вършитбата - ”хармань”. Там се “склават” отново на “купен” или на “ерменки” /”румянки”/. Купените имат конусовидна форма, с диаметър при основата 2-2,5 м и височина около 3 м.
Мястото, където става вършитбата се нарича “хармань”. Той представлява кръгло място с диаметър около 15-20 м, добре почистен от треви и добре утъпкан. Уплътняването “набиването” се извършва с дървени набивачки.
Понякога той се намазвал с глина “иелавица”, за да се получи необходимата гладкост. Така подговения харман се “насажда”. Насаждането започа от средата към периферията му.


“паламарка и колче”, “въже за сноп”, “набивачка”

“купени”, “ерменки” - ”румянки”

Снопите се развързват и хармана се покрива със един пласт от дебелина около 30-40 см. “Вършитбата” се извършвало с “диканя”. Диканята е направена от две успоредни скачени борови дъски, дълги около 2 м, широки в задната си част около 40 см., а в предната си част дъските са шейновидно издълбани.

Вършитба с диканя “диканя”

От долната страна, около 2/3 от площа на тия дебели до 5-7 см. дъски са набити с остри кремъци. На запрегната с волове диканя обикновено сядят “карачите” – жени, мъже, деца и обикалят по снопите на хармана. Твърде често за по-удобно седене, карачите си слагат стол върху диканята. От триенето което се причинява от камъните на диканята, житото се оронва, а стръковете се смачкват и накъсват на слама. Когато стръковете се посмачкат, харманът се “убръшта”. т.е. стръковете които са били отдолу и са несмачкани да дойдат отгоре. След няколко обръщания, когато сламата се е вече достатъчно наситнила започва нейното изваждане. Обръщането и изваждането става с вили. Вилите за вършитба са двуроги, естествено разклонени, извивани изкуствено. Този вид вили могат да бъдат и тризъби, като стедният е естествено продължение на дръжката, а краините два са приковани и застопорени с присъединителна дъсчица./6/. Но те могат да бъдат и с по-голям брой зъби, които са засвредлени в едно напречно дърво във вид на гребен. На това дърво от другата страна е прикрепена дръжката. Това дърво може да бъде усилено с един или два извити пръта, засвредлени в него и приковани към дръжката. Интересен е още един вид от тези вили на които по напречното дърво има по няколко вертикално набити клинчета, чието предназначение е да задържат сламата при издигане и “нагрибане” . Всички тези многозъби вили се наричат “зъбанари”. За издигане и товарене на снопи се използва желязна или дървена вила “вилач”.


1 - “харманска вила”; 2,3 - “зъбанарь”; 1,2,3,4 – “грибло”; 5 – “нихтарь”
4 – желязна вила за снопи “вилач”

След изваждането на сламата започва “утвяването” на плявата. “Ену вряме кугат’ нямаше виялки”. Това ставало тъй, че двама души с лопати “пудмятат” /подхвърлят/ житото така, че полъхващия вятър да отвява плявата и я отделя от житото. Това отвяване се извършвало с “лупата” или “нихтарь” – дървена лопата./6/. След отвяването следва “смитане” житото на куп насред хармана. Смитането се извършва с помоща на “гриблу”, търмъци и метли. Греблото представлява една дъска, дълга не повече от метър, снабдена с дръжка, закрепена напреки и укрепена с две странични дъски “летви”. Дъската и страничните дъсчици могат да бъдат сдвоени.


1,2 – “търмък”; “`чукане на снопи”

Търмъците представляват дървени гребени, снабдени с дръжки. С тях се повлича неотвятото добре жито кум купа. Метлите се правят от храстови клони или от тревисти растения “метли”.
Очукването на снопите, освен при малка сеитба е ставало и в случаите, когато използвала ръжената слама несмачкана за покрив на къщи или плевни. Очукването на снопи е ставало по следните начини: Диканята обърната обратно или “канат” на кола се поставят така, че единият и край да е опрян на земята, а другият повдигнат на височина не по-голяма от кръста. С една ръка снопа се хваща за въжето, а с другата в основата му, след което снопа от към страна на класовете се удря в диканята. Това продължава докато от него бъде съборено всичкото зърно. Другият начин е като се удрят снопите със “сопа” или бухалка “копан”.
След събирането на житото на куп на хармана, то бива “дурмонисвану”, “дърмонену” т.е. отсявано с твърде едро сито “реше”, с помоща на което житото се отделя от плявата и камъните останали в него от хармана. Този вид сито се нарича “дърмонь”. Дъното му обикновено се изработва от козя кожа, остригана ниско и надупчена с кръгли дупчици с диаметър 6-8 мм и се нарича “срумка”. Дърмоните обикновено са с кръгла форма, при което решетъчната част се обтяга и се сковава с обръч върху цилиндричната част на дърмона. Но има и четвъртити, сковани с дъски. От едната си страна дърмонът има връвчица “върчица” или тел, с помоща на които се окачва на изправена вила, а от другата две дръжки, за които се държи при дърмоненето. При работа един “дърмони” т.е. сее, а друг сипва не отсятото жито в дърмона. /6/. Дърмоненето се извършва върху проснати на хармана черги или “хасъри”, за да не попада отново зърното на пръстта. Така очистеното жито вече се смята, че е готово за смилане на брашно и се събира в хамбара или кошове, използвани за тази цел. В такива кошове се съхранявало и брашното.
Болестите по житата и царевицата са били: “главнья”, и “дамгъ”, “дамгосану житу”.