четвъртък, 26 март 2009 г.

БИТ И КУЛТУРА
Лов
Ловът в селото е бил упражняван повече като спорт, за развлвчение, в празници или когато не е имало друга работа, отколкото като основно занятие. Дори не всички са се занимавали с него в този му вид. Ловците в селото са били малко. И още по-малко са били тези, които са държали на лова като средство за прехранване.
Обикновено са ловели зайци, главно за месото им, употребявано за храна, предимно готвено. Месото в никакъв случай не се продавало. “”Зайчишките” кожи обаче са вървели в търговията. Главно зимно време са ловени и вълци /”въльква”/, от една страна за защита на живата стока, от друга за кожите им, които са имали добра цена. По-постоянен обект на лов от вълка е представлявала лисицата /”лишица”/. И нея са я преследвали както заради пакостите, които е правила, така и заради кожата й./6/
Също така от чисто търговска гледна точка са преследвани: пор /”кокарджа”, “самсарь”/, дивата котка /”диву коте”/. “Бурсукът” е бил преследван както заради вредата, която нанасял на посевите, така и заради кожат му. Неговата мас използвали за смзване на коли, като я смесвли с катран. За месо и кожи “биели” сърни и диви свине /”диу свине”/. От птиците най-често обект на лов били яребиците /”киклик”, “дива кокошка”/, главно за месо.
Най-често ловуването на животни е ставало с пушка и с помоща на ловни кучета /предимно порода гончета/. За лова на лисиците и вълците са били използвани железни капани, с по един или два лъка. Язовецът биели с пушка, като го изчаквали в ниви или лозя предимно нощно време. За него също са били използвани капани. “Кокарджа и самсрь пу дирата на снигъ ги фатахме с ръки”, по дирята в снега ги проследявали в хралупи на големи дървета. На отвора на хралупата поставяли празен чувал. След това започвали да удрят по дървото. Животното се изплашвало и изкачало, попадайки в клопката. /6/
Сърните и дивите прасета биели с пушки и с помощта на ловни кучета.

Риболов
Както ловът така и риболовът е имал второстепенно значение. С него се занимавали повече за разнообразие. Един от най-примитивните начини за ловене на риба в малки водоеми е бил чрез отравяне; счуквали “млечка” и я хвърляли във вирове; от млечката рибата се замайвала, изплувала на повърхността с обърнати нагоре кореми и можели да я ловят с голи ръце /”съз счукану билье”/.
По-често са били използвани “даули”, “ръпове” и “кошове”. Кошовете са били плетени от върбови или дрянови пръчки, но по такъв начин, че към дъното коша е силно заострен, а дъното му е кръг с диаметър 15-20 см. Но не се заплита и се запушва с шума или слама. Входът на този кош също се стеснява и влиза навътре в коша /подобно на тръба/. За да не се вдига коша от водата, той се притиска с камъни към дъното на реката. Рибата попаднала в коша трудно успява да улучи отвора, за да излезне от него. Понякога в коша се поставя и примамка. Мрежи. Най-популярната мрежа е кръглата, наричана “мряжа” или “срекме”. Тази мрежа представлява кръг с диаметър около 3 метра. В средата този кръг чрез по-здрави върви е скчен за дълго въже /”върчица”/. Периферията на мрежата е подгъната около 25-30 см и подгъвката е привързана през известно растояние пак за мрежата, така че да образува джобове. По ръба, образуван от подгъването е нанизана връв на която на известно растояние са поставени оловни топчета “куршуми”, които предизвикват потъването на мрежата при хвърлянето й във водата. При употребата на тази мрежа, рибарят завързва свободния край на въжето над лакътя на лявата си ръка. След това навива въжето и със същата ръка хваща останата част от него до самия му край /до мрежата/. После хваща мрежата с две ръце на две места, понякога и със зъбите на трето, и тъй я хвърля. По такъв начин хвърлена, мрежата пада на повърхността на водата разгъната в кръг с подгъвките надолу и така потъва на дъното, под тежестта на оловните топчета. При наличието на риба на това място мрежата я притиска към дъното. След това рибарят започва да изтегля въжето. Мрежата започва да се събира влачейки краищата си по дъното, а рибата се събира в разгънатите джобове на подгъвката. Сунраната мрежа се изнася на брега и там се изважда рибата. Межата се почиства от камъни и съчки случайно попаднали в нея “и отнову я фърля из гьолищата” или “в ряката”.
“сак” “кепче” “мрежа
Събиране на храни от природата
Разбира се тези храни не са били съществени за прехранване на населението, а са представлявали сезонно разнообразие на тяхната кухня.
Твърде популярна храна от този вид са представлявали листата и стъблата на някои тревисти растения. Ето какви “зелья” се употребяват като храна:
- “кишлек” се готви с булгур или пък се прави с него “зельник”.
- “лапать” употребява се по същия начин като “кишльека”.
- “лопушки” гови се на супа или зелник.
- “куприва”, “мачек”, “тученица” – когато растенията са млади от тях се прави зелник.
Освен листа се събират и корените на някои тревисти растения:/6/
- “кочани” /”голия”/ те растат незасявани от никого из ниви и градини и който можел ходел и копаел. Употребяват се сурови.
Пролетно време се берат ягоди. Различават се два вида, но имат общо наименование “иагудьи”. Единият вид са “бяли и съ късь дръшки”, а другият “цървень и съ длеги дръшки”.
Плодовете на някои дървесни растения се берат за ядене още в сурово състояние или пък се сушат за зимата “дряньки” /дренки/, “галагонки” /трънки/, “киселица”/диви ябълки/, “възкрушка”/?/.
В свежо състояние се ядат къпини, “дуди”/черница/, шипки,
- “Ляшьниць”/лешници/ – ядат се през зимата.
- Жъледи – с тях обикновено хранят свинете, но съм чувал, че “някуга в гудинь на глад” са яли и жълъди, печени в пещ, и са месели пити с малко житено и малко жълъдово брашно.
От гъбите са познавали няколко вида, които са били употрбявани като деликатес. Освен отровните които се наричат “кучешки гъби” се знаят следните видове гъби:
- печурка, манатарка, “пърлифка” – растат под шумата в гората.
- “хлябньици” когато се разчупят изпускат млечно бяла течносъ.
- “кукумари” бели и големи, с много високо дръжки, а в диаметър гъбата достига над 20 см.
От “животинско царство” е известно само събирането на охлюви и “жълви” /костенурки/, срещащи се из копривите. Употребявали ги сварени, със сол, сготвени с булгур, пържени и печени. Охлюви се събирали главно през късна пролет./6/Костенурките се сварят за да се извади месото им, след това се пържи или гови. Казват, че болни пиели кръвта им като лекарство против рак.

Скотовъдство
Овцевъдство и козевъдство
Овцевъдството винаги е било твърде силно развито в селото. Имало е периоди, когато е бил и основен поминък на населението му. Тук не бива да забравяме и факта, че селището е било създадено и населявано от овчари.
Овцата тък се нарича “уфца”. Малкото на овцата се нарича “ягне” или “ягънче”. Отбитото до есента и през зимата се нарича “шиле” или “шиленце”. Щом мине зимата, на втората година се нарича “звиска” или “шишечка”. Възрастното не кастрирано мъжко – “коч”, а кастрираното – “увен”./6/
Козата се означава най-често с ударение на първата сричка “коза”. Малкото на козата до следващата пролет се нарича “яре” или “яренце”. През втората година се нарича “чипиш”, “чипишка”. Възрастното не кастрирано мъжко – “пърч”. А кастрираното – “кузел”.
За разплод в едно стадо от овце или кози се оставяли по няколко мъжки разплодника. Останалите мъжки ги кастрирали “купявали” или “превивали”. Кастрирането е ставало само при възрастни животни от специални хора “виячи”.
Агнетата и яретата бозаят до известно време, след което ги отделят от майките им /“отбив”/, за да се събира млякото за сирене и масло и др. “Отбивът” се прави “слет Кириметоди”.
Сутрин преди изгрев слънце издоявали стадото а след това го изкарвали на паша. Стадото пладнувало “планьни пуд сянките”. То запладнувало само когато започне да припича и “планнува ду икиндия”. На икиндия го издояват пак и след това “цял нъш пасе” там и ляга да нощува, докато дойде време за сутришното “дувене”, за което го откарвали на “саета”, “кушарятъ” или “чалмаря”.
Ут Гьоргедень нататък зафатат да кърмят уфците и козите редоуну”. Освен това на две седмици им дават “прьясул” т.е. по една кратунка солена вода на всяка коза и овца. При това често им “пръскат шума с прьясул”. Зимно време овцете и козите пак ги пасли из землището но го подхранвали с дъбова шума, която “се склава на лишници” в близост до кошарите. Или им секли “ръдъчи” /хвойна/. Сеното им давали в хранилки./6/
Освен за месо и мляко овцете се отглеждат и заради вълната им, от която не само се изработвали почти всички връхни дрехи на членовете на семейството, а служила както за продажба, така и за обменна търговия. Овцете се стригали два пъти. Първия път след Гергьовден. Преди това стригане овцете задължително били къпани в реката. Къпането се извършвало обикновено в някои голям вир, в който овцата спокойно би потънала цялата, хвърлят няколко овце, след тях останалите сами скачат във водата. При падането си във водата те потъват след което преплуват до отсрещния бряг. От това къпане вълната се изпира малко от праха и се изчиства от едри клечки и шумки. Тази вълна е едра и се “усригва” на цели “руна”. Второто сригане става след Голяма Богородица /м. август/. Тази вълна е ситна и е служила само за “вътък на грижи” и се нарича “остриг”. Едногодишните агнета осригвали веднъж и то по Петровден. Вълната им се нарича “ярена”. /6/


Хранилкa за сено

Козите осригвали само веднъж – след Георгьовден. Козината им била използвана за направа на чували, чулове, върви, “кознари” и други необходими тъкани. Сригането е ставало със специално ножици “ноици”, както и с обикновени, които използвали за кроене на платове.

1. “Макази”, 2. ножици Козле – яре

Самото стригане ставало по следния начин: след като на козата или овцата се остриже коремната част се връзват четирите крака на едно място. Стригачът започва да стриже от осртриганото при корема към гърба, като остриганото не се откъсва от неостриганото, а се запретва постепенно, та в края ислиза цялото руно. Козината на козите не става на руно.
Предварителното подстригване на големите овце се извършва на Велики четвъртък. /6/
Състоянието на полов нагон се означава с глагола “мърля се”. А за козата “пърца се”. Съответно раждането “оягване” /”уягни съ”/ и “уярване”.

Стригане на овца Одиране на овца

Маменето “рукането” на овцете и козите е ставало така:
1. трръштрръш; прушепруше; цъкъцъкъ – за овцете.
2. пъципъципъци; пъчипъчипъчи – за козите.
А отпъждането:
1. “шът” – за овцете
2. “пъц” и “ця” – за козите.
Използването на млякото е ставало по простия начин, като всеки, който е имал овце и кози за доене, ги издоявал по два пъти на ден /или по веднъж на есен/, и сам е сирил млякото или го е биел /”бъркану с бурилу”/ за масло. В повечето случаи обаче млякото се носело на мандри. Мандрите ги правили покрай селото./6/

Доене на коза, Малко бурило, Бурило

Имуществото на овчаря се състояло от следното: горни дрехи, постилки и завивки, съдове за вода и мляко, съдове за хранене, копанка за кучето, брадва и други необходими му сечива./6/
Основното му въоръжение е била тоягата. Тя била дълга около 2 м., правена обикновено от лясково или дряново дърво. Лясковата тояга е по-лека за носене, но дряновата се предпочитала заради здравината й. В единия й край тя била снабдена с “гега” с помоща на която овчарят хващал при необходимост овцете или козите, особено по буйните. Растоянието между тоягата и гегата било такова, че свободно да може да се помести задния крак на козата или овцата, над копитото, без да може копитото да се измъкне през него. /Овцете и козите се ловят винаги за заден крак/

“гега” “саия” “дайма”

Храната на пастирите се състояла главно от хляб, сирене, извара и сол, който носели в “гаванки” а сиренето и изварата в “засруг” /дървена купа с похлупак/. В периода на доене те се хранели и с мляко./6/
Един от най-съществените начини за пазене на стоката това са били звънците “клопатьи”. Този начин за пазене се използва от овчарите и козарите поради спецификата в отглеждането на този вид животни. Те са по-дребни, но по-многобройни и опазването им създава повече трудности. На овцете и козите окачват главно два вида звънци. “Тучове” обикновено се поставят на козите. Този вид има форма на пресечен конус. Всички тучове са ляти. Звънът се получава от ударите на по малко звънче, окачено вътре със стените на “тучъ”.

“тучове” “бурсунлук”

Вторият вид звънци са медните. Те от своя страна се делят също на два вида: “тумбильдекъ” и “клопать”. “Тимбильдека” има по-особена шапковидна форма. Ковани са от продълговат меден лист, като към средата се разширява, При прегъването се получават два странични тъпи рога, а краищата дават отвора на звънеца. Отвътре от меден тел се прави кука на която се поставя “езика”, излизащ по-дълго от отвора на звънеца. Тези звънци се слагат и на кози и на овце. В стадото обикновено има по 2-3 по-големи и няколко по-малки звънци./6/

“тумбильдекъ”, “клопать”, “туч”

Клопатьчетата” са медни и ковани от меден лист, но са по-плоски и формата им е четириъгълна. Тези звънци се слагат на овце и кози.
Окачването на звънците става с кожен ремък “тасмъ”. По-леките обаче бивали окачвани с дървени обръчи, закопчавани отгоре на врата. Тия обръчи са ги изработвали самите овчари от млади дървета./6/
Някои от овцете имали и собствени имена, като например: “вакла”, “карагьоска”, “карабаш”, “рогуш” и др.
Неизменен спътник на стадото и овчаря са били едно или няколко кучета. “Овчарските” кучета трябвало да бъдат зли, трябвало да бранят стадото не само от вълци, но и от чужди хора които идвали при стадото. За да бъдат по успешни борбите им с вълците или с другите чужди кучета при “сдавяне”, собствениците им поставяли железни нашийници с шипове. /6/ Тук ми се ще да цитирам думите на дядо ми Атанас Димитров Атанасов /потомствен овчар/, който само с едно изречение дава критерия за тези кучета: “Хубоуто куче бяше лош’то куче”.
Маменето /”рукане”/ на възрастно кучето – “къчи - къчи”, а на мъничко – “къни - къни”.
Отпъждането: “хьюу” – за възрастно и “чиба” или “тиба” за малко.
Говедарство
Говедарството винаги е било на второ място след дребното животновъдство. Най-обикновено там, където е имало по няколко глави говеда “гведа”: крави, коне, биволици имало по няколко десетки овце или кози. Едрите животни са се отглеждали в повечето случай за да се използват при нужда за впрегатен добитък. В повечето случаи децата от семейството са пасли кравите /”гведата”/, като са ги прикрепяли към някой по-възрастен говедар.
Крава” се нарича възрастната женска. Малкото мъжко или женско се нарича “теле”. В повечето случаи то се нарича така до втората третата си година, но това не е строго определено;
1. За мъжкото – “иуне” /юнье/, “даначе” или “бикче”.
2. За женското – “юничка” или “кравичка”.
За да престне да бозае, за да се “отбие” му поствят приспособление наречено “бурсунлук”.
Възрастното мъжко, но кастрирано само ако е впрегатно се нарича “вол”.
Възрастното мъжко, оставено за разплод се нарича “бик”.
Маменето на животното: “Яла, оле”, “Яла, Белчо
Отпъждането на животното е ставало с едносрични подвиквания завършващи съскащо: “ъсст”, “хъсст”, “оост” среща се и “охо” /”аха”/.
Както при овцете и козите така и на говедата се окачвали звънци. Окачването било с кожени “тасми” или дървени обръчи. /6/

Свиневъдство
Свиневъдството също е било широко разпространено. Във всяка къща е имало по едно или две свине – една за клане и друга за “дамазлък”. Те се отглеждали в двора в специална кочина “кочур”. Женската възрастна, която е оставена за разплод се нарича “матурица”. Възрастното мъжко оставено за разплод се нароча “нерь”.
Половия нагон се означава с глаголите “бука съ” или “разбука съ”, раждането с “упраси съ”.
Мъжките свине, за да бъдат добре съхранени задължително били кастрирвани.
Маменето на пресето се извършва със следните срички: “бъче – бъче - бъче”, “бишебише - бише”, “бъше – бъше - бъше”. Отпъжднето с “гъчь”.

Кочина за прасе - “кочур”

Конярство
Конярството е било твърде слабо развито. Коне са имали хора, които са се занимавали с кираджилък, но те обикновено са си купували възрастни коне от пазара. Коне имали и по-богатите хора, които ги използвали за езда когато се налагало да ходят в “касабъта” или до другото село.
Мъжкото се нарича “конь”. Женското, което ражда – “кубила”. Малкото “тайче”.
Половия нагон се означава с глагола “разпасала се”. Раждането “утайчи се”. За ограничаване движенията на конете при паша се използвала специална верига /подобна на белезници/, която се поставя на предните крака на коня непсредствено над копитата, наричана “букаи” или “букови”./6/

Пчеларство
Пчеларството е било познато в селото, но с него се занимавали сравнително малко хора. Това обикновено било занятие, което се предавало от баща на син т.е. семействата които се занимавали с пчеларство били потомствени пчелари. Използвали се конусовидни плетени кошери, замазани с пръст и говежди изпражнения. В “по-сетно” време се използвали и “европейски кошери”.
Пчелите са били ловени в гората. Пчелното семейство обикновено се настанява в хралупата на някое дърво. Начинът на ловене е бил според конкретния случаи. Роякът се лови и директно се прехвърля в кошера.
Когато някои кошер се рои, роякът бива хващан като го мамят с “пчельник”. Докато го мамят махайки снопче “пчельник” викат “мъат – мъат – мъат – яла майко”. Освен това хвърлят по пчелите пръст и вода, и принуждават пчелите да кацнат вурху някакъв предмет /клон на дърво/ и тогава могат да бъдат хванати /6/.
Има кошери, които не отглеждали царица. Такива кошери се наричат “лява пчела”.