четвъртък, 9 април 2009 г.

1912 – 1913 г.

Години на разруха и войни, години на кланета и погроми
Разорението на Тракийскитe българи прeзъ 1913 година

Любомиръ Милетичъ (Българска Академия на Науките, София, Държавна Печатница 1918 г.;
II фототипно издание, Културно-просветен клуб "Тракия"-София, 1989 г., София)

Прeдговоръ

Неизчислими сa загубитe, които българскиятъ народъ прeтърпe отъ злополучната междусъюзнишка война прeзъ 1913 год. Като оставимъ на страна грамаднитe жертви, които даде Царство България, особено грозно пострадаха българитe въ Македония и Тракия, за освобождението на които се прeдприе войната на 1912 год. Македония, и до освободителната война поприще на непрeкъснати въстанически борби, бeше, речи, полуразорена; събитията прeзъ 1913 година довършиха съсипията на македонското българско население, което, слeдъ като изпита всичкитe ужаси на двe ожесточени войни, най-сетнe попадна подъ тежкото двойно иго на най-върлитe гонители на българщината. Ала не бe по-малко страшно и разорението, което тогава сполетe българския народъ въ Тракия. То дойде внезапно съ голeма сила и като мълния отъ коренъ помете всичко, що засегна. Еднородцитe ни въ Тракия бeха достигнали до завидно имотно състояние поради плодородието на страната и поради по-добритe условия за спокоенъ поминъкъ, и тъкмо когато ги бe озарила свободата, тe изведнъждъ се видeха оставени безъ защита, варварски нападнати, немилостиво избивани, безчестени, доведени до пълна нищета, и най-сетнe повечето отъ тeхъ изгонени и отъ домашнитe си огнища! Всичко туй се извърши бърже като на сънъ въ началото на втората половина на злощастната 1913 година. Като се взематъ прeдъ видъ сравнителната малочисленость на тракийското българско население и голeмината на
постигналитe го нещастия, може да се каже, че т р а к и й с к и я т ъ б ъ л г а р с к и п о г р о м ъ н e м а с е б e р а в е н ъ в ъ н о в а т а н и м ъ ч е н и ч е с к а и с т о р и я.
А въ туй врeме, когато се извършваха надъ злощастното наше население въ Македония и Тракия най-голeмитe жестокости отъ страна на освирeпeлитe ни неприятели, въ чужбина се сипeха върху България безчетъ хули, че ужъ българитe извършили тия жестокости. Дълбоко покъртенъ отъ тракийското небивало народно нещастие, а не помалко възмутенъ и отъ реченото изопачаване истината, почнахъ да събирамъ данни за ония насилия, извършени надъ мирното българско население, които докараха г р а м а д н а т а в ъ л н а м а к е д о н с к и и т р а к и й с к и б e ж а н ц и в ъ п р e д e л и т e н а ц а р с т в о Б ъ л г а р и я. Загриженъ и по въпроса, какъ да се осигури сносенъ поминъкъ на бeжанцитe чрeзъ едно бързо и планомeрно настаняване, на три пъти пътувахъ по новитe български земи (прeзъ зимата 1913 г. и прeзъ пролeтьта и лeтото 1914 г.), гдeто можахъ отблизу да се срещна съ самото забeгнало тукъ българско население, да узная непосрeдствено отъ него прeживeнитe му ужаси и съ очи да видя нищетата, въ която бe изпаднало. Слушайки разкази на населението, болезнено се свиваше сърдцето ми, мъчно сдържахъ сълзитe си.
Тукъ излагамъ резултатитe отъ тая своя л и ч н а а н к е т а в ъ р х у р а з о р е н и е т о н а т р а к и й с к и т e б ъ л г а р и. Изложението си придружавамъ и съ часть отъ фотографическитe снимки на лица и мeстности, които направихъ прeзъ врeме на пътуването си по Малко-Търновско, Ортакьойско, Софлийско, Дедеагачско, Гюмурджинско и Скечанско. Не успeхъ да посeтя новитe Срeдно-родопски земи та за туй тукъ не засягамъ подробно събитията, които се отнасятъ до българитe и помацитe въ Дьовленско, Ахърчелебийско и Даръдерско.
Написахъ т а з и к н и г а като приносъ къмъ подробната история на великитe събития отъ 1912—1913 година. Доводитe си подкрeпямъ съ много-бройни цитати отъ разкази на съврeменици и повечето непосрeдствени участници и очевидци, които самъ лично можахъ да разпитамъ. Всички данни провeрихъ отъ разни страни, и за това спокойно мога да кажа, че т e с ъ д ъ р ж а т ъ с ъ щ а т а и с т и н а. И да съмъ пропусналъ нeкои събития неотбeлeзани, тe не ще да съ важни и всeкакъ ще да съ отъ рода на изложенитe въ тая книга.
Тeзи свои изслeдвания, въ които вложихъ много, неимовeрно много трудъ и непрeклонна енергия, прeдприехъ съвършено по свой личенъ починъ, ръководенъ главно отъ дълбоко чувство на братско състрадание къмъ нещастнитe ни еднородци.
Изказвамъ тукъ своята благодарность на всички многобройни родолюбиви българи, които всъду приятелски ме посрeщаха и олесняваха въ трудната ми задача.
Проф. Л. Милетичъ.
София, 1915. VI.


Пътуването ни отъ Хибибчово до Ортакьой презъ Алвандере и Деведере

За да се осветля по-отблизу върху кървавите събития, които последваха въ Ортакьойско следъ оттеглянето на българските войски, предприехъ едно пьтуване направо отъ Хибибчево презъ Ортакьой и Малъкъ Дервентъ до Софлу. Отъ Хибибчево (Любимецъ) тръгнахъ на 19 юни 1914 г.; пътувахъ съ конь, понеже пътъ за кола по българска територия нема. Отъ хубавото шосе отъ Мустафапаша за Ортакьой само 5-километра се падатъ въ наша територия, и за това не може да ни послужи за нищо.
Направи ми впечатление, че шосето отъ Хибибчево до Алвандере (16 килом.), гдето е старата граница, не е послано съ чакълъ, та понеже беше валело, ако и да беше юни месецъ, копитата на коня дълбоко пропадаха въ размекналата пръсть; пътуването беше много отекчително. Чудно беше, че нашата държава толкова време е пропуснала безъ да си направи едно свестно шосе до важния граниченъ пунктъ Алвандере, гдето винаги е имало силенъ български войнишки постъ. Тепърва преди войната се заправило шосе, но не го доправили, и така останало. Турската войска следъ реокупацията на Одринъ и Мустафапаша ограби и запали Хибибчево, въ което сега повечето изгорени къщи вече беха поправени и покрити. Минахме и презъ село Лозенецъ (Деникли), което също тъй е било изгорено отъ турците та го изграждаха отъ ново. Алвандере, което се намира на северния склонъ на планината, е оцелело, къщите му хубави, неповредени
За Ортакьой се минава презъ Курткьой и Деведере, което е на река Арда. И двете села се падатъ въ турската Мустафапашенска околия, която е стигала до Арда. На друго место (вж. Мустафапашенска околия стр. 49) подробно описвамъ ужасите, които съ изпитали нещастните българи отъ Деведере, както и за бегството на Курткьойци. И двете села съ били изгорени, та сега некои отъ разбегалите се жители се мъчеха да поправятъ нещо отъ срутените сгради, колкото временно да се подслонятъ.
Минаването презъ Арда става съ една никаква лодка, която най-много може наведнъждъ да вземе конь и човекъ, понеже се пълни съ вода та докато се премине отвхдъ, водата въ лодката се издига на 10—15 сантиметра. Пътятъ, особено на слизане отъ Деведере до реката, е толкова стърменъ и толкова лошъ, че само опитенъ кираджийски конь отъ тия села, какъвто беше тоя, що яздехъ, може да го мине безъ да се търкулне право въ Арда. Планината, която изкачвахме отъ Алвандере, докато слеземъ до Курткьой, е доста залесена съ дъбова гора и много напомня Странджа. Пътятъ презъ планината, следъ като се изкачи стръмнината надъ Алвандере, е по-сносенъ. Тъкмо на изкачване излизайки отъ Алвандере срещнахме една група анадолски българи, бежанци, които се спускаха на долу, натоварили малкото си покъщнина на кираджийски коне, а всички други, мало и големо, пешь. Беха 40 семейства отъ малоазийското село Чаталъ (Лапсенска кааза), близу до Чанаккале; селото било 80 къщи. Излезли съ параходъ на Дедеагачъ, преди два месеца, вардили тамъ 40 дена карантина. Едни отъ техъ се настанили въ Ортакьойското гръцко село Зорназанъ, а тези тръгнали къмъ Айтоско, гдето въ селото Кавакмахале имали свои стари съселяни, преселили се тамъ въ руско-турската война 1877 година. Прекрасно впечатление правеха тия наши българи съ своя физиченъ типъ, съ интелигентностьта си, облеклото си, особено жените, което, за жалость, слабо се вижда на фотографическата снимка, що направихъ.
Пътятъ и оттатъкъ Арда върви презъ стръмни бърда и долини, минава презъ Ортакьойските лозя и излиза надъ самото Ортакьой отъ северъ. Дълго се спускахме по стръмния ридъ, на които амфитеатрално се разположило градчето съ своите хубавки, бели, издигнати къщички, подобно на гр. Търново. По извитите улички най-сетне слезохме долу на главната улица, гдето съ хотелите. Тръгнали отъ Хибибчево у зори и пътували целъ день съ малка почивка едвамъ стигнахме на мръкване. Още се виждаше далечко въ равнината Одринъ съ своите джамии и хубавото шосе, което води отъ Ортакьой до Мустафапаша и което за жалость стои сега затворено за насъ: отъ 40 км. Отъ това шосе, както казахъ, само 5 км. остаятъ у насъ. На 1913 год. нашите беха построили чудесенъ дървенъ мостъ на Арда при Комарли та сега турците се ползуватъ съ него. Нашите пионери беха построили другъ мостъ презъ Арда при манастира св. Петъръ, който го изгориха следъ подписването на Цариградския договоръ турски четници. Той щеше да служи поне за пътя отъ Ортакьой за Хибибчево презъ Деведере, а сега съ лодка требва да се минава Арда, и то ако не е буйна.


Река Арда при Деведере

И тъй Ортакьой съвсемъ е затворенъ градъ, та всички стоки, необходими за търговците въ Ортакьой, главно се прекарватъ презъ мъчителния 50-километровъ пъть, който изминахъ и азъ. Какъ нема тогава всичко да бъде скъпо и прескъпо, като се плащатъ огромни кирии при тия невъзможни пътища. Наистина има едно „шосе”, което по българска територия свързва Ортакьой съ България, то е пътятъ отъ Ортакьой презъ Кушукавакско до Хасково, но и това шосе било таково, че едвамъ за три дена само съ здрави коне се стигало до Хасково. Плащало се до „9 наполеона” за файтонъ, та за това и никой не отивалъ по него, а всички предпочитатъ по късия пъть до Хибибчево. Ала тоя пъть се затваря, когато има големи дъждове, защото Арда лудо приижда. За наше щастие много силенъ пороенъ дъждъ ни пра тъкмо при Деведере, та скоро стигнахме, все по дъждъ, до Арда и я минахме преди да беше придошла.
Когато слизахъ, идейки откъмъ лозята, по стръмните улички на Ортакьой, направи ми впечатление, че само тукъ-таме се меркаше по некой човекъ, повечето жени гъркини, които плахо-плахо назъртаха по портите и прозорците. За това пъкъ наши войници всъду се ширеха; те беха тукъ пълни господари. Виждаше се, че мъжкото местно население твърде е намалело. Въ Ортакьой до войната, къмъ октомври 1912 год., е имало местно гръцко и гьркоманско население. 5108 души (въ 901 къща), а следъ българската реокупация къмъ 20 ноември 1913 година беха останали въ града всичко 2167 души, другите избегали въ Одринъ и въ Гърция. Числото на българите гъркомани не е известно, защото се гърчеели. Не ще сбъркаме, ако приемемъ, че най-малко четвъртината отъ жителите съ придошли отъ околните български села, напр. Отъ Дробишна, Деведере, Малъкъ Дервентъ, Хохла и др. Това се вижда и отъ многото собствени имена като Василаки Дервентли, Деведерли и пр. Турци съвсемъ не-мало въ Ортакьой, само едно турско семейство имало.
Къмъ края на 1913 година въ Ортакьой е имало до 505 бежанци българи отъ околните села, именно отъ Дробишна 519 души, отъ Комарли 4, отъ Деведере 11, отъ Димотика 5, отъ Одринъ 25, а отъ други села 20, македонци 11, всички заедно съ гърците, безъ чиновниците, 2762 души. Съ изключение на 100-тина семейства всички други били бедни, едвамъ да се прехранятъ. Мъжкото население е здраво и доста хубаво. Жените, напротивъ, по-слаби и нехубавъ сой. Интелигенцията имъ била слаба, немали мнозина съ висше и средно образование. Но инакъ всички били грамотни, всички свършвали първоначално училище. Ортакьойци съ големи националисти.
Следъ разорението на българските села въ околията Илиязъ бей е казалъ: „ние ще обърнемъ Ортакьой на прахъ и пепель, българите да намерятъ тукъ само пепель”. При оттеглянето си турската войска сама развалила правителствените здания: болницата, джамията, казармите и конака, който е билъ грамадно здание. Войниците първомъ събирали керемидите, сетне дървения материялъ та ги издигали съ коли ангария и закарали на Сейменли. Сетне зидовете разрушавали съ бомби, въ което имали вече и опитность, защото все така съ бомби разрушили и по българските села по-масивните здания като черквите въ Хохла, въ Деведере. „Когато разрушаваха съ бомби — казваше ми единъ Ортакьовецъ — отъ самия тресъкъ всички хора се криеха по къщите си”. При грамадната, разорена отъ самите турци джамия, имало черници, вакъвски, които пакъ те изсекли.

Селото Деведере
Безчинства на турци и гърци. — Изтезания въ селската черква. — Избитите селяни. — Изгаряне на селото.
За турските жестокости, извършени по селата въ Мустафапашенско най-добро понятие даватъ следните подробности за съсипията на село Д е в е д е р е, които узнахъ отъ очевидци, жители на същото село, съ които се срещнахъ въ Ортакьой. Отецъ С а р а н д а К о с т о в ъ (43 год., родомъ отъ Ортакьойското село Арнауткьой), свещеникъ въ село Деведере презъ 1911—1913 год., ето какво ми съобщи. „Деведере е чисто българско село, имаше до 100 къщи. Когато вече турците беха навлезли въ Одринъ, ние нищо не знаехме положително, какво става. Бежанци откъмъ Софлийско около 50—60 жени, деца, минаха презъ селото, ала и те нищо не беха видели, а само чули, че оттатъкъ Марица е лошо. Когато вече Мустафапаша гореше, дочувахме вече и бехме уплашени. Къде 1—2 юли дойдоха турци башибозуци; те беха отъ Одринъ, Ивабикъ (Овабуюкъ), отъ Селбекенъ (Селбюкюнъ) и др., и подъ изговоръ, че имало въ селото ни техенъ добитъкъ отъ първата война, искаха да заграбятъ каквото могатъ. Истина е, че около 50—60 главъ говеда беха останали въ гората, когато турците беха избегали. Нашите умишлено не съ грабили. Боятъ на границата ненадейно стана, и турците, безъ да могатъ всичко да си прибератъ, избегаха. Главатарите на башибозука си поискаха сега добитъка. Предадохме имъ около 16 глави. Още не заминали дойдоха други турци отъ Черменъ. Тези почнаха да изтезаватъ за пари. Влизаха въ къщите. Народътъ беше избегалъ по гората. Главатарите дадоха заповедь, да си дойдатъ хората въ селото, че нищо немало да имъ сторятъ. Не поверваха хората. Турците тогава рекоха, че още по-лошо щело да стане, защото като не искатъ да се върнатъ, то показвало, че те си иматъ съмнение за сторени грехове.
Като уверяваха и мене, че нищо нема да ми сторятъ, азъ самъ повервахъ и отидохъ въ гората, да надумвамъ попадията да се върне. Тя не рачи, като казваше: „ти ли се намери първъ да се връщашъ?!” Тогава азъ взехъ малкото си, дванаесетгодишно момче и се върнахъ въ селото. Детето оставихъ на края на селото у едни баби, и влезохъ да видя, какво ще стане. Щомъ влезохъ, извикаха ме двама главатари — четници. Единиятъ беше съ войнишки дрехи, а другиятъ беше цивиленъ. Поискаха, да имъ посоча пушки. Казахъ, че те съ кметски работи, че зная наистина, че имаше раздадени пушки на населението — те беха мартинки, около 70 пушки, — но че не зная, какво съ ги сторили. Тогава турците казаха: „Хайде да видимъ, где съ пушките”, и ме закараха въ училището, гдето наистина по-рано беха пушките. Тамъ беше канцеларията. Щомъ влезохъ, единътъ застана на вратата, тури касатурата на пушката и ми каза, азъ да си извадя оръжието, револвера. Казахъ имъ, че немамъ. Поискаха ми 250 лири, за да се откупя. Отговорихъ, че немамъ. „Ще намеришъ!” Помолихъ имъ се, да ме пуснатъ, да събера пари. Пуснаха ме за половинъ часъ, да отида въ селото, да намеря 50 наполеона. Излезохъ. При чешмата имаше много жени, и азъ некакъ си успехъ, незабелезанъ, да се измъкна въ гората. Тогава турците нападнаха гората и почнаха да гонягь хората. Целъ день стреляха, все на чети по петима, десетина, заловили позиции по височините. Ние, скрити въ гората, не смеемъ да мръднемъ. Като мръкна, утихна. Ние не можехме да идемъ къмъ с. Курткьой, защото отъ тамъ идеха турци, които беха вече плячкосвали при Любимецъ. Каквото имаше неща по колята, които народътъ беше скрилъ низъ гората, по деретата, плячкосаха тия турци и си ги влачеха по селата. Всеки день се връщаха да продължаватъ същото. Това трая 5—6 дена. Ние бехме обсадени въ гората. Нощно време печахме хлебъ. Понеже знаеха, че има у насъ пушки, опасяваха се съвсемъ близу да налитатъ.
Селяните между туй се поокуражиха, понеже при старата граница, къде Адачалъ и Хамзачъ беха се явили български четници, та турците, посплашени, отъ тамъ избегаха насамъ. Тези сега поискали, турска войска да отиде да ги брани. Тогава и ние, малко окуражени, особено като дойде при насъ единъ отъ българските четници, та се върнахме въ селото. Не беше изгорено. Има съседно намъ гръцко село Я й л а д ж и к ъ (80 къщи). Отъ него поискахме 400 килограма хлебъ и 2 тенекета сирене, ужъ че българска войска иде, та ужъ готвимъ таинъ. Четникътъ Коста Карпузовъ (Прилепчанецъ, билъ съ чета къде Димотика) беше въ четнишка форма. Той беше въ селото ни на Илиинъ день. Съ гръцки коне докараха хлеба, задържаха и конете, два-три коня.
Между туй турска войска почна да се движи отъ Ортакьой и Димотика къмъ старата българска граница, къмъ Адачалъ. Тогава четникътъ избега съ коня и остави селяните самички. Турска войска около 400 души съ единъ мюляниминъ и единъ юзбашия влезе въ селото ни къде 24—25 юли. Явихме се при техъ. Първото нещо беше, да питатъ, где съ селяните, да се събератъ. Явиха се само неколко души и азъ. Питаха ни: „Защо бегате?” Отговорихме, че башибозукътъ ни напада. Те казаха, че нашето село остая подъ Турция та да сме се прибрали да живеемъ мирно. Колкото държавни пушки имаме, да ги предадемъ. Требва да се отбележи, че заедно съ войската имаше отзадъ и башибозукъ, който се криеше на края. Обещахме, да представимъ пушки, колкото намеримъ, понеже хората съ пръснати. Мнозина селяни, известени вече за това, дойдоха и предадоха около 18 пушки мартинки. Когото заловиха въ туй време безъ пушка, арестуваха. Утреньта, понеже не се събраха селяните, ядосаха се: „Вие имате ниетъ да се бунтувате, ще разсипемъ селото!”. Требва да кажемъ, че с ъ т у р с к а т а в о й с к а б е х а д о ш л и и г ъ р ц и о т ъ с е л о т о Я й л а д ж и к ъ, к о и т о к л е в е т и х а, ч е п о д ъ р ж а м е к о м и т и (беха видели онзи четникъ), че сме имъ взели коне, таинъ и пр. Турците асле търсеха предлогъ, понеже нашето село беше прочуто съ своя добитъкъ: имахме 10 хиляди брави овце и до 2 хиляди едъръ добитъкъ. Съобщиха ни, че ще идатъ до своя началникъ, който се намираше между Курткьой и Хамзачъ, и взеха съ себе си дванаисетина души, тия що беха случайно затворени, за да се уверятъ, истина ли е, че по-напредъ турците отъ с. Ивабикъ съ взели наши пушки. Това се установи. И азъ доброволно отидохъ съ техъ, защото се опасявахъ да остана въ селото, гдето имаше башибозукъ. Гърците беха отишли и при големците, при чадърите, та и тамъ се оплакали, че сме имъ взели коне, че сме подържали комити. Турскиятъ началникъ сурово ни посрещна и искаше отъ насъ 500 пушки. Казахме му, че ние немаме много пушки. Тогава изпроводиха 15 души войници въ селото, да ни вардятъ. И се завърнахме. Заповедаха ни да хранимъ тия 15 души. Освободиха се хората, прибраха се отъ баира. Който имаше пушка, предаде си я, така че всички пушки, 70—80, се дадоха. Почна се миренъ животъ — полска работа. За отиване на пазаръ въ Ортакьой даваха на 10—20 души по единъ стражаръ, понеже войниците стояха само 5—6 дена. Нека се отбележи, че докато още беха войниците, явиха се пакъ башибозуци, но войниците ги отблъснаха, дори и биха некои. Това ни подмами. Войската си отиде та поискахме отъ Ортакьой стражари, и ни дадоха четирма. До сключването на мира така трая; полската работа се приключи, остаяше да се почне брането на царевицата.
Щомъ на 16 септември се чу, че тия места остаятъ подъ България, веднага турците отъ селата въ 24 часа като мухи съ колата си избегаха презъ новата граница. Те помислили, че веднага нашите ще реокупиратъ. Стражарите въ селото ни поискаха кола и волове, ужъ за да издигатъ юшура (държавното жито), а то било да пренасятъ турските бежанци отъ селата. Тия коля сетне не се върнаха, а върнаха се селяните бити, премазани. Стражарите следъ това забраха и другия добитъкъ, който се намери въ селото.
Ние видехме, че ще пострада селото, но немаше, къде да бегаме. Лъжехме се и съ надеждата, че ако стоимъ, ще запазимъ селото, че ще дочакаме да се върнатъ закараните добитъци. Турците селàре все се изтеглиха та остана само турска войска. Дойдоха турски офицери и поискаха 16 хиляди оки въглища, да имъ ги караме на Комарли за Одринъ. Едвамъ събрахме 3 кола. Офицерите щеха да ни биятъ: казаха ми да се махна предъ очите имъ, защото щели да ме убиятъ. Понеже мъжете се криеха по гората, взеха жените да водятъ въ черквата, за да накаратъ мъжете, да се върнатъ. Разбрахме, че ще правятъ насилия на жените. И моите щерки, момичета на 14—15 години, беха ги повлекли въ черквата, но понеже бехъ още тамъ, отървахме ги. Тоя день не затвориха жените. Дойдоха двама анадолци, конници, които почнаха да искатъ пари. Избегахме тогава въ гората. Достига утреньта вече и друга войска, конница и пехота. Некои селяни, по-стари хора, останали въ селото. Тоя день отъ гората видехме, че селото Горни-Ибриюренъ, е нападнато отъ башибозукъ и запалено. Хората отчаяни бегаха презъ Арда, газеха водата; децата се издавиха. Разбрахме, че и насъ чака същата участь та избегахме къмъ България и минахме презъ Хамзачъ къмъ Урумкьой, други пъкъ къмъ Сива-Река и пр. Които заловиха по гората ни и въ селото ни, навръзватъ ги и ги вкарватъ въ черквата. Т о в а в ъ р ш а т ъ с а м и в о й н и ц и т е з а е д н о с ъ о ф и ц е р и т е; имената имъ не знаемъ, но въ гръцкото село Яйладжикъ те дълго седеха та ги знаять: с ъ т е х ъ з а е д н о г р а б е х а и б е з ч е с т е х а и г ъ р ц и т е о т ъ т о в а с е л о. Имаше турски войници, които съ били пленници въ България та токущо беха ги пуснали; тия беха особено жестоки къмъ насъ. Въ черквата много ги мъчили за пари. Тамъ имаше затворени до 80 души мъже и жени”.
Разказа тукъ продължи Т о д о р ъ К о с т о в ъ отъ същото село (50 год.), който присътсвуваше, докато свещеникътъ ми разказваше. Костовъ е билъ учитель въ Деведере и въ селата Попово и Гьокчебунаръ. Учителството напусналъ преди десетъ години.
„Между затворените въ черквата беха и мои три деца, все момичета: едно по име Злата, на 16 години, друго Вълкана на 10 години и Кера — 6 години. Най-големото беше болно отъ тифусъ. Азъ съ майката избегахъ въ последня минута. Волната Злата, подпирайки се съ тояжка, съ последни усилия отишла до черквата. Тамъ много ги изтезавали; мъчили ги, горили ги съ огънь. Некои, които имали заровени пари, отивали съ аскерите да ги отравятъ, нанизи коè. Също и мъжете; изкарватъ ги, да дадатъ парите, и пакъ ги връщали въ черквата. Това ставаше въ понеделникъ, три дена следъ Кръстовдень.
Докато жените били ощъ въ черквата, мъжете ги навързали. Некои, които искали да бегатъ, още тамъ ги избили — четирма души. Останалите, вързани двама по двама, откарали надъ селото и тамъ съ щикове, съ ножове ги избили. Единъ, по име Атанасъ Ангеловъ, се отървалъ още по пътя, като се отвързалъ и избегалъ. Отначало имъ казали, че ги каратъ за Одринъ, но като имъ казали, да се обърнатъ къмъ баира, сетили се, че ще ги избиятъ. Подиръ избегалия стреляли, но не го улучили. Неговата жена по-рано башибозуците у дома и я убиха, при първото настъпване на башибозуците.

Избитите въ селото при черквата съ: I. Ангелия Вълчова (40 год.), 2. Карапенчо Георгевъ (70 год.), 3. Мито Карафиловъ (55 год.), 4. Ламбо Поповъ (35 год.).

Избитите на баира надъ селото: 1. Куманъ Таневъ (60 год.), 2. Илия Киневъ (55 год.), 3. Георги Тодоровъ (35 год.), 4. Слави Ивановъ (70 год.), 5. Кольо Георговъ (28 год.), 6. Илчо Георгаки (50 год.), 7. Ангели Костовъ (братъ на учителя, който разказва, 54 год.), 8. Гьокче Вълчевъ (60 год.), 9. Илия Миховъ (55 год.), 10. Димитъръ Атанасовъ (40 год.), 11. Георги Димитровъ (синъ на подирния, 20 год.), 12. Сотиръ Колевъ (40 год.), 13. Теньо Ивановъ (60 год.), 14. Кольо Кумановъ (62 год.), 15. Димитъръ Костовъ (40 год.), и още 5—6-тима, на които имената не помня сега.

Има избити и низъ гората и въ селото, а именно: Куманъ Адоневъ (55 год.), Костадинъ Димитровъ (30 год.), Злата Вълчева (70 год.), Неделя Атанасова (жената на оня, що се отвързалъ и се спасилъ), Ангелъ отъ с. Ибриюренъ (25 год.), Ангелия Тодоровъ (70 год., убитъ отъ башибозука), Ангели Карафиловa (70 год.), убита въ къщи.

Жените съ ги безчестили до немай-къде. Те съ били заловени по баира, като съ се мъчили да избегатъ. Безчестията траяли 3—4 дена. Неколко успеха да избегатъ и дойдоха въ България, а другите жени самите турци сетне допратиха въ Ортакьой. Моите момичета, двете, четири дена следъ клането особени хора, пратени отъ мене, въ гората ги намериха и на гърбъ ги донесоха въ Алвандере. За болното, Злата, дадохъ 9 наполеона да го намерятъ, но не го намериха. То лежало въ селото. Три-четири дена следъ
клането турската войска запалила селото, което съвсемъ изгоре. И черквата изгоре. Вътре имало, види се, убити хора, та се намериха изгорели трупове.
И г ъ р ц и т е о т ъ с е л о Я й л а д ж и к ъ в з е л и у ч а с т и е в ъ п л я ч к о с в а н е т о и и з г а р я н е т о н а с е л о т о.
Къде 6 октомври българската войска навлезе, и азъ се прибрахъ заедно съ другите. Отидохъ въ Ортакьой и тамъ намерихъ момичето си Злата, прибрано отъ единъ чорбаджия гъркъ, Христодулъ Костовъ, бакалинъ, съ когото бехъ познатъ. Той е прибралъ детето, церилъ го е, спасилъ го е.
Селото изгуби всичко, и добитъка си. Никой нищо не можалъ да спаси. Курткьойци успеха да спасятъ добитъка си, понеже съ близу до границата. Сега нашите, следъ като отъ земледелската банка имъ се отпусна по 10—20 наполеона та си купиха по една кравица и др., взеха да си построяватъ и къщи, но малцина”.

Статистиченъ прeгледъ на българското население въ Одринския виляетъ
Възъ основа на събранитe данни, които споредъ мене изразяватъ съ приблизителна точность фактичното числено състояние на населението до 1912 г., въ границитe па Одринския виляетъ, посочени по-горe на стр. 7., изработихъ и етнографична карта, която въ твърдe намаленъ видъ влeзе като съставна часть на обнародваната отъ проф. А. Иширковъ етнографична карта на българския народъ за 1912 год. („Das Bulgarenthum auf der Balkanhalbinsel im Jahre 1912. Von Prof. L. Miletitsch, Prof. Dr. B. Zoneff, Prof. I. Iwanoff und Prof. Dr. St. Romansky”, издадена въ Dr. A. Petermanns Mittheilungen etc. 1915, September-Heft.
Мустафапашенска каза
(За краткость сeмейството означавамъ съ с., ексархисти българи съ екс., патриярхисти съ патр., помацитe съ пом., турци съ тур., гърци съ гър.; числото на жителитe съ д. (души). Ексархисти изрично се споменуватъ само тамъ, гдeто покрай тeхъ има и патриярхисти).

Мустафапаша, 1300 с. екс и 45 с. патр.
Аладагь, 100 с.
Дервишка могила (Дервиштепе), 142 с. (821 д.)
Деведере, 100 с.
Димитрикьой, 100 с. патр.
Демирханлée, 35 с. (165 д.) патр.
Делиелесъ, 51 с. (267 д.
Иения (Йени-багъ) 105 с.
Испитле, 140 с. (725 д.)
Караагачъ, 95 с., см. съ тур.
Карахадъръ, 54 с. (320 д.)
Кадекьой, 62 с. (368).
Кочасле (Кочашъ), 45 с., см. съ тур.
Кулакле, 20 с, см. съ тур.
Комарле, 150 с. патр., см. съ тур.
Курткьой, 90 с.
Левке (Българско Левке), 180 с.
Мезекъ, 115 с.
Мустракли, 26 с., (152 д.) екс., и 46 с. (289 д.) унияти
Черменъ, 189 с. (900 д.)
Всичко 16,133 д.

70-те години на миналия век в с. Камилски дол бе издигнат паметник на избитите жители на селото през 1913 г, 1918 г и 1945 г.

Дори и от пръв пръв поглед става ясно, че има известни неточности касаещи броя и имената на загиналите през 1913 г.

На паметната плоча са изписани имената на 24 души, а проф. Милитич назовава 26, от които 4 жени, 1 жител на Горноселци и “..още 5—6-тима, на които имената не помня сега”.
Автора на записките пък посочва че “...През това време са убили в селото 4 мъже и 3 жени ........... 36 души мъже свързани са били изведени в местността “Кючук кале” далеч от селото 3 км. Там са били избити.”
Имената на убитите, които цитира проф. Милитич напълно се различват от тези които са написани на паметната плоча: Двама от убитите Сотиръ Колевъ (40 год.)и Димитъръ Атанасовъ (40 год.) са мои прадеди /това са бащите на баба ми Тяна Сотирова Колева и дядо ми Атанас Димитров Атанасов/, а Георги Димитровъ (синъ на подирния, 20 год.) е мои чичо /брат е на дядо ми/ и аз знам техните имена. Прадядо ми се е казвал Димитър Атанасов Димитров – но тъй като е от Шерметевския род имал прякор “Шереметчето”. На паметната плоча той е записан с името Димитър Шереметов. А синът му Георги Димитров Атанасов е записан без бащиното име и не става ясно, че са баща и син.